This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

С оптимизъм за бъдещето

Когато Джордж Оруел завършва романа си 1984 в края на есента на 1948 г., за него изглежда има малко поводи за оптимизъм. Втората световна война е приключила с огромна експанзия за зловещата тоталитарна империя на Сталин, която съвсем скоро ще погълне и Китай. Западна Европа е в  руини и много хора смятат, че комунистическото робство по съветски образец е най-вероятното бъдеще на планетата.

Оруел е интелигентен наблюдател, чието творчество сериозно спомага за разкриване на престъпния характер на съветския тоталитаризъм. Дори той обаче не съумява да види, че дистопичната картина, описана в 1984, е невъзможна – и то не защото книгата му е толкова влиятелна, че да промени възгледите на хората, нито заради Плана Маршал и американската политика на сдържане на комунистическата агресия (въпреки че и трите помагат) – тя е невъзможна, защото, както по онова време знаят малцина икономисти от ранга на Лудвиг фон Мизес, социалните закони не позволяват продължителното съществуване на глобален тоталитарен ред.

При все това страховете на Оруел за бъдещето на света са измежду най-издържаните в дългата поредица от мрачни пророчества, с които се сблъскваме от зората на времето. От библейския Апокалипсис до злокобните предсказания на римския теолог Тертулиан, който още през втори век от новата ера смята, че светът е пренаселен и няма да оцелее, древната ни история е пълна с примери за необосновано черногледство, много от които намират отражение в творчеството на немалко съвременни последователи на същата традиция.

Когато бях малък в средата на 90-те, в България с известно закъснение достигна темата за глобалното пренаселване, популяризирана трийсетина година по-рано на Запад в книгата The Population Bomb на Пол Ерлих, и страхът от този проблем бързо се разпространи, нищо, че и тогава и до днес нито едно от пророчествата на Ерлих не се е сбъднало (далечен отзвук от този страх са писаниците на разни псевдо еколози, които вдъхновиха статията Пренаселеност? в E-lect преди няколко години).

Дори да не измрем от хроничния глад, който все се очаква – но все не идва – с нарастването на глобалното население, твърдяха (и продължават да го правят) други наблюдатели, скорошното изчерпване на невъзобновяемите ресурси ще сложи край на цивилизацията такава, каквато я познаваме. Четири години след като Ерлих публикува The Population Bomb през 1968 излиза книгата Границите на растежа на Донела и Денис Медоус, в която между другото се твърди, че на Земята е останал петрол за 31 години (т.е. до 2003 г.), природен газ за 38 години (до 2008), сребро за 16 години (до 1988), мед за 36 години (до 2006) и т.н. Четиридесет и една години по-късно, доклад на научната организация USGS (US Geological Survey) от 2012 г. пресмята, че ще можем да добиваме петрол още 40 години, природен газ още 120 години, сребро още 22 години и мед още 43 години… а развитието дотук ни дава малко основания да повярваме, че тези оценки също не са сериозно занижени.

Понякога страховете за срива на цивилизацията ни се базират на псевдонаучни анализи, както във вече позабравената паника Y2K, а в други случаи на квазирелигиозен фанатизъм или проста глупост, както в случаите с календара на маите, предвиждащ края на света през 2012 г., ГМ технологиите, създадени за да ни изтребят, СЛЕДИТЕ и конспирацията на илюминатите за световна доминация (или, разбира се, българския ѝ вариант – Планът Ран-Ът).

Без съмнение, най-голяма истерия в предългия списък със зловещи проблеми, само чакащи удобен момент да заличат човечеството, предизвикват глобалното затопляне в частност и промяната в климата като цяло, които (както вече е ставало дума) не напускат вестникарските заглавия от поне 120 години насам. Ако човек проследи медийната история на XX век, бързо ще открие, че темата за глобално затопляне/застудяване, което или ще сложи край на съществуването ни, или в най-добрия случай ще ни върне в каменната епоха, почти не слиза от първите страници в пресата – за разлика от по-оптимистичното наблюдение, че жертвите на климата намаляват от година на година в развития свят и днес са с десетки пъти по-малко в сравнение с тези отпреди сто години, което може да се види най-вече в специализираната литература и рядко достига до медиите.

Интересен е въпросът какво стои в основата на почти мазохистичния поход на въображението ни, често представящ бъдещето във възможно най-черни краски независимо от наличните днес доказателства. В една своя лекция Майкъл Крайтън разказва, че е направил следния експеримент: когато е в компания и започне да говори за огромните проблеми, с които се сблъсква човечеството, моментално се превръща в обект на внимание. Ако смени тона на разговора обаче и го насочи в оптимистична посока, вниманието бързо секва. Антропологията може би ни дава част от отговора с теорията, че хора, възприемащи определена серия от асоциации за реална, когато тя не е такава (т.е. правещи т.нар. тип I или false positive грешки в асоциативното си мислене), са имали по-голям шанс да оставят наследници от онези, правещи грешки от тип II (false negatives).

Изучаването на религията и дълбоките ѝ корени в човешкото подсъзнание вероятно ще ни даде друга част – например от гледна точка на сравнителното религиознание голяма част от съвременното екологично движение не е нищо повече от религия, повтаряща изключително точно структурата на традиционния християнски наратив – от Изгубения Рай (съществувалата в хармония преди появата на човечеството Майка Природа™), през първородния грях (родената с научното развитие технологична цивилизация, която единствено разрушава природата и ни отдалечава от нея), Изкусителя (консуматорското общество), Спасителя (завръщащото се към корените зелено движение, което благородно се жертва заради греховете ни) и апокалиптичната картина за края на света, който ще бъде предизвикан от консуматорското общество със средствата на глобалното затопляне и от който може да ни спаси единствено приемането на правата вяра.

Религиозният елемент, разбира се, присъства в един или друг вид и в почти всички останали прогнози за бъдеща разруха – самият опит да се предвиди бъдещето на комплексна система като човешкото общество изисква задължителен елемент на (квази-)религиозна вяра. Ако мога да си позволя да гадая, този тип мислене може би е някаква форма на компенсиращ механизъм, появил се с възхода на критичното отношение към по-традиционната религия (затова и не случайно най-бруталната, антихуманна и антинаучна светска религия в историята – тази на комунизма – едновременно се развива сред най-яростните отрицатели на християнството и заема много от елементите в него).

Каквито и да са причините да сме толкова черногледи, когато се опитваме да си представим какво предстои да се случи със света, не бива да забравяме, че най-отрезвяващи винаги са апокалиптичните заглавия от вчерашните вестници. Ако историята ни е научила на едно, то е, че човешката изобретателност е способна да намери решение на почти всеки проблем, пред който сме се изправяли. Възможно е, естествено, тази тенденция да не продължи вечно – но по всичко личи, че оптимистите имат по-голям шанс да разпознаят елементи от бъдещото ни развитие през този век от песимистите.

Коментирай