This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Политика и критика

Причината за написването на този материал е ефектът от един иначе напълно тривиален спор през предишната седмица, който започна с две публикации в профила на политика от Зелените Борислав Сандов, касаещи споразуменията TPP (Trans-Pacific Partnership) и TTIP (Transatlantic Trade and Investment Partnership) и по-специално механизма за разрешаване на спорове, който се предвижда в тях, известен е под името investor-state dispute settlement (ISDS) и – както вече сме говорили – не е нищо ново в международното право.

В коментарите си Боби Сандов направи две неверни твърдения, едното отнасящо се до самото съществуване на ISDS, а другото – до ефекта на този механизъм върху България. Преди да продължа по същество, ще си позволя да цитирам тези твърдения, заедно с моята критика към тях и реакцията на Сандов, която е действителният повод за написването на статията.

Та, първото невярно твърдение гласеше, че „в нея [главата за инвестициите в TPP, бел. моя] се показва ясно намерението на преговарящите страни, водени от САЩ, да се увеличи властта на глобалните корпорации чрез създаване на наднационален съд или трибунал, където мултинационалните компании ще могат да съдят страните, участващи в съглашението… този трибунал, наричан ISDS, дефакто ще властва над националните съдилища“ (курсивът е мой). Второто от своя страна беше „изгледайте това предаване на един от най-известните американски шоумени, за да имате предвид какво може да последва за нашата страна, ако #ISDS и #TTIP влезе в сила“ (курсивът отново е мой, а предаването, за което става дума, е Last Week Tonight with John Oliver).

Както можеш да видиш, в първия си коментар Боби Сандов ясно заявява, че ISDS понастоящем не съществува (няма как тепърва да създадеш нещо вече съществуващо, а и никой не би използвал бъдеще време – ще властва – за практика, която смята, че работи и сега). Във втория си коментар той прави леко излишната конкретизация, че България днес не може да бъде съдена чрез ISDS, използвайки структурата какво може да последва, ако ISDS влезе в сила. Ако си прочел статията по темата TTIP в E-lect или учиш поне в първи курс право или международни отношения (а навярно и в други специалности, в които се изучава международно право), вече знаеш защо и двете твърдения са неверни – ISDS е международноправен инструмент с над 50-годишна история, предвиден понастоящем в около 2750 двустранни и многостранни международни договори, включително такива, подписани от България.

Разбира се, никой не може да знае всичко и на всекиму се случва да каже или напише някоя глупост от незнание. Затова и в отговор на твърденията на Сандов написах няколко кратки и леко иронични коментари, обясняващи му къде бърка и – това, признавам си е ироничната част – призоваващи го да се образова повече по въпроса. Нормалната реакция на подобна критика е или да я обориш, или да признаеш, че си сбъркал и да конкретизираш тезата си. За съжаление, в типичния за всеки български политик стил, Боби не направи нито едно от двете, а се опита да замаже ситуацията с отговор, който изглежда така: „Юри, от теб съм свикнал да получавам критика и обвинения в неинформираност. Затова започнах да ги подминавам и да не отговарям на тях. Времето е доказало през последните вече около 8 години, откакто водя публични кампании, че накрая излизам прав. Много добре знам, че ISDS вече съществува, и че България е страна по няколко споразумения, споровете по които се уреждат чрез ISDS механизма“ (курсивът е мой).

На първата част от този отговор, която сама по себе си е показателна за типа мислене, който ще критикувам тук, ще се спра по-надолу. Ако хвърлим поглед на частта в курсив обаче, тя не представлява нищо повече от имплицитно признание от страна на Боби Сандов, че е излъгал – в крайна сметка как иначе може да се тълкува коментар, който експлицитно признава, че той много добре знае, че истината е точно обратната на това, което твърди? Поради тази причина, в следствие от горното и още няколко подобни изказвания в същия дух по темата на политика от Зелените написах в профила си във Facebook кратък ироничен статус, който гласеше „Хехе, друго си е, когато един политик – Боби Сандов в случая – сам си признае, че лъже с ясно съзнание“.

Интересната част от иначе тривиалната размяна на мнения, която ти описах по-горе, започва оттук и включва следната последователност от действия от страна на Сандов: първо, той ме обвини мен лично и (по някаква неясна причина) либертарианците като цяло в персонално отношение спрямо него („Важното е обаче, че една ясно изразена група хора… напоследък все по-често се заяждат персонално с мен и ми отправят нелепи и некоректни обвинения“); второ, обяви, че преустановява комуникацията си с мен, повторно обвинявайки ме в некоректност („И понеже знам, че Юри няма да изтрие некоректния си статус, който пряко ме набеждава и обижда, не ми остава друго, освен да преустановя комуникацията си с него“); и трето, след като на теория „преустанови“ комуникацията си с мен, се прехвърли на лични съобщения, в които си позволи няколко интересно противоречиви твърдения (като „от теб през годините никога не съм получавал градивна критика, нито дори критика“), леки обиди (ти „си просто лаладжия“) и поредица от заплахи със съд, които ще си позволя да цитирам изцяло: „И само в завършек да спомена, че няма да толерирам, ако си позволиш още веднъж да ме наречеш без основание лъжец. В смисъл, ще се възползвам от правото си на съдебна жалба, ако в медия или друг официален публичен инструмент за масова комуникация ме обидиш или накърниш достойнството ми“ (курсивът е мой).

С това конкретният разговор приключи, но основната част от днешния материал едва започва. В нея ми се иска, доколкото е възможно, да избягам от конкретиката на случая и да анализирам три много характерни елемента от поведението на българската политическа класа като цяло, които Борислав Сандов, за съжаление, добре илюстрира. Те са 1.) претенция за непогрешимост; 2.) ad hominem подход към диалога; и 3.) стремеж за заглушаване на критичните гласове.

Претенцията за непогрешимост

тук е чудесно показана с думите „времето е доказало през последните вече около 8 години, че накрая излизам прав“. Не познавам интелигентен човек, който да претендира, че знае всичко или че винаги е прав, и простата причина за това е, че то просто е невъзможно. Когато някой се изхвърли, че от 8 години насам винаги е излизал прав, в частния си живот той предизвиква преди всичко бурния смях на околните. Когато политик с претенцията някой ден да решава съдбата на много хора направи същото, смехът – поне за мен – е избутан от притеснение. Няма съмнение, разбира се, че Боби Сандов нито е първият, нито ще е последният представител на политическата ни класа, който се има за непогрешим. Не се и съмнявам обаче, че колкото по-категорично медиите у нас и гражданите като цяло успеят да свалят политиците ни на земята, толкова по-положително ще се отрази това на обществения ни живот.

Ad hominem подход към диалога

Струва ми се логично следствие от това да се имаш за непогрешим, е да си обясняваш мненията на критиците и политическите си опоненти с някаква форма на лично отношение. Очевидно е, че след като казаното от теб съдържа истината, всичко, което му противоречи, може да бъде игнорирано и приписано на завистта, корумпираността и/или личната ненавист на разните му там лаладжии. Тази реакция може да приеме различни форми – от враговете, които пречат за благоденствието на държавата при Бойко Борисов, през враговете, които се страхуват от личния ти гений при Николай Бареков, та чак до хората, които по някаква неизяснена причина се заяждат с теб в конкретния случай.

В тази връзка, тук му е мястото да отворя скоба и да посоча, че аз лично и E-lect като цяло сме били много по-критични към Бойко Борисов, Цветан Цветанов и ГЕРБ като цяло, Радан Кънев, Антони Тренчев и целия Реформаторски блок, Сергей Станишев, Михаил Миков и БСП, Лютви Местан, ДПС и правителството на Пламен Орешарски, Волен Сидеров и Атака, а също и към много други по-стари и по-нови лица в българската политика, отколкото към Боби Сандов и към Зелените. Хората, които ме познават, знаят, че смятам именно Зелените и Реформаторския блок за най-нормалните по-големи политически сили в България и че отдавна настоявам, че израстването на Зелените би имало нормализиращ характер върху политическия ни живот. В този смисъл, твърденията на Сандов са верни с обратен знак – това, че E-lect относително рядко се занимава с реформатори и зелени наистина е следствие донякъде от лично отношение.

(Като последното не ме е спирало и не планирам да ме спира занапред да критикувам двете партии в случаите, когато смятам, че грешат тотално – като например във връзка с истерията около ГМО.)

Дори да приемем за спора, че имам лично отношение към някого обаче, това все още не е аргумент за отказ от аргументиран разговор по същество – затова и не случайно ad hominem принадлежи към списъка с логически грешки. За съжаление, широката публика изглежда лесно се води по тази линия на аргументация – някой е еди какъв си, така че това, което казва, е невярно – и това прави политиците особено привързани към нея.

Стремежът за заглушаване на критичните гласове

на свой ред е следствие от често случващото се в рамките на родния ни политически елит погрешно идентифициране на един или друг проблем и търсенето на корените му някъде другаде. В конкретния случай Боби Сандов беше абсолютно прав, че обвинението в лъжа (че го обвинявам, че е лъжец си е негова волна интерпретация) би могло да се разтълкува като накърняващо достойнството му. Но същинският проблем не е в това, че аз съм регистрирал и разкритикувал едно некоректно изказване, и споделил реакцията на зеления политика към тази критика – същинският проблем е в самото съществуване на некоректното изказване и неадекватната реакция към него.

(В тази връзка най-показателния пример за подобна погрешна идентификация, за който се сещам, идва от Министерството на отбраната, което преди няколко години реагира на критиките, че български войници са заснети да се държат обидно с граждани на Ирак като… забрани на военнослужещите ни в Ирак да снимат. Ако не ти е ясно какво не е наред с това „решение“, моите поздравления – по всичко личи, че имаш точните качества за бъдещ партиен лидер.)

Не на последно място, както сигурно знаеш, от няколко години насам E-lect е бил остро критичен към голямо количество български политици и партии, а аз лично съм влизал в спорове с представители на почти всички тях, много от които доста по-груби от този, за който ти разказах по-горе. Вероятно това се дължи на факта, че сайтът и авторите в него изглеждат твърде маловажни на политически ни псевдоелит, но Боби Сандов е първият и засега единствен негов представител, който си е позволявал да ни отправя заплахи.

В интерес на истината, не знам каква е позицията на Зелените по отношение на свободата на словото – при все че, когато преди няколко месеца аз и мнозина други ги защитавахме в публичното пространство покрай историята със свободата за конопа, ми се стори, че те по-скоро подкрепят правото на свободно изразяване на мнение – обаче фактът, че политик от партията е готов моментално да замени аргументирания диалог със заплахи със съд, ме кара да си имам едно наум. Тези заплахи по никакъв начин няма да ме спрат да критикувам Сандов, когато смятам, че греши, разбира се – единственият им ефект е, че ще ме накарат да следя публичните му изяви по-изкъсо.

За финал, мнозина от хората, вярващи в същите идеи, както аз, са приели либертарианството по различни причини, но при мен възприемането му беше комбинация от икономическо образование и нарастващо разочарование от цялата ни политическа класа. Случки като горната само подсилват раздразнението ми от самозабравили се политици, за които дори хора, постигнали повече в професионалните си сфери от тях самите, не са нищо повече от електорат, стадо или група лаладжии. Убеждението ми е, че агресивната обратна връзка, критиката и сатирата са важна част от средствата ни за противопоставяне на това самозабравяне и ограничаване на свободата на хората във или стремящи се към властта да се бъркат в животите ни. Ще се радвам искрено, ако и ти си убеден в същото.

1 Comment

  1. Estranged2 says:

    Както се казва, зелените са като дините. Отвън – зелени, а отвътре – червени. Няма нищо изненадващо в това, че поведението им е червено. Няма какво друго поведение да очакваш от идеалисти и фанатици, които вярват, че индустрията ни е прокудила от изгубената магическа гора на сините елфи.

Коментирай