This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Анатомия на омразата

Stop HatingСпомням си колко бях впечатлен преди години в университета от стриктните правила на говорене в британския парламент. Докато вълнуващите пародии на дебати у нас са претъпкани с цветущи обръщения, там например депутатите са длъжни да наричат членовете на другите партии “the honorable gentleman” или “the honorable lady”. Добрите практики в политическото говорене са в съзвучие със също толкова добри практики в медиите – поне доколкото ми е известно, уважавани издания като The Times и The Guardian поддържат стриктни правила за коментиране, които не допускат пространствата под материалите им да бъдат окупирани от тролове, а популярни местни еквиваленти на ПИК просто няма.

В същото време у нас един известен ляв журналист не се посвени да напише поредния си агресивен текст срещу президента Плевнелиев ден след кончината на сина му – текст, който впрочем изобилства с морбидни отпратки от типа на „настоящият президент бе отстрелян пред очите на целия народ“ и „[той] трябва да е усещал с инстинкта на жертва как червената точка на политическите снайпери се разхожда по неговото чело и екзекуторите му чакат в мрака, за да нанесат решителния изстрел точно в десятката“. Още първият коментар определи момента за тази статия като неподходящ, но аз по-скоро се питам кога изобщо е подходящ моментът да замениш всеки опит за аргументаци по същество с поредица от обиди като „десните шамани излязоха от перманентния махмурлук и започнаха да заработват кинти за нова пиячка“ или пък например „именно тези същите протестъри подпечатаха новия мандат на Бойко Борисов и извиха гръбнаци пред него като древни куртизанки“.

При все че ще бъде лесно, разбира се, да посоча примери като горните в публичното общуване на много други места по света, големият проблем у нас е, че те са симптоматични, левият журналист вместо да е обект на всеобща погнуса, често се появява в разни предавания като уважаван политически коментатор, а писанията му в действителност са на светлинни години пред това, което оперираните от медийна хигиена почитатели на едни три- и четирибуквени медии получават.

Както много други проблемни области у нас, обсебената от агресивна омраза публична среда започва от „държавните“ ни мъже и жени, част от които не просто отказват да демонстрират достойнството, което позициите им налагат, но и съзнателно стимулират подмяната на дебата по същество с откровена размяна на обиди в медиите. Предполагам, че корените на проблема са доста по-стари, но в моите съзнателни спомени този процес започна с възхода на една националистическа партия преди десетилетие и се разрастна сериозно по време на протестите срещу правителството, което по някаква случайност, беше избрано благодарение на златния пръст на лидера на същата политическа сила. През последните десет години политиците ни изглежда припознаха фалшивото спокойствие, предоставено им от подмяната на дебата, и се засилиха по линия на най-малкото съпротивление.

Така се оказа, че е много по-лесно, вместо да се говори за отсъстващите реформи, проблемите на страната да се приписват на „враговете“ или „предишните“ (по премиера), опонентите на „историческия компромис“ да се квалифицират като „болшевики“ (по лидера на основния коалиционен партньор), а критичните гласове да бъдат игнорирани с аргументи от типа на този, че авторите им са „соросоиди“ или „платени протестъри“ (практика, започнала при предишното управление и, за съжаление, продължена и от „управляващи“ и от „опозиция“ днес). Този модел на общуване стана толкова повсеместен, че дори членовете на по-смислени политически сили започнаха да го възприемат – няма как да не припомня, че един от водачите на „Зелените“ предпочете да ме заплашва, вместо да води дебат по същество (или пък просто да ме игнорира), а впоследствие опита подобен подход и по отношение на поне един мой приятел.

Както в много други проблемни области у нас, и когато става дума за масовото прибягване към езика на омразата в публичното ни общуване, промяната много трудно ще започне от точно същите хора, които смятат (резонно или не толкова), че печелят дивиденти от него. И както в много други проблемни области у нас, по мое мнение, тук се нуждаем от силен обществен натиск, подкрепен от онези медии, които биха желали да промотират нормалността до такава степен, че да налагат стриктни правила върху коментарите дори с цената на известен отлив от импресии, от възраждане на журналистическите стандарти и от появата на нови проекти, посветени на воденето на дебат по същество и с факти (Инфограф е може би най-добрият подобен пример).

Ако вярвах, че някой би ги гласувал, бих препоръчал и приемането на стриктни стандартни за общуване, както в парламента, така и в публичните изяви на депутатите, министрите и висшите ни администратори, подкрепени със солидни глоби, но за нещо подобно вероятно ще трябва да почакаме едно следващо наистина реформаторско управление.

Най-големият проблем с езика на омразата, струва ми се, е че той – бавно и постепенно, но напълно сигурно – подкопава нормалността. Много примери ни показват, че нито една държава не може да просъществува в мир, ако е съставена от общности, които дори не се траят. А когато фокусът на публичния дебат бъде радикално отместен от обсъждането на идеи към обсъждането на личности, капсулирането и взаимната ненавист са само въпрос на време. Ако бяха поне малко далновидни, хората, стимулиращи този процес, щяха да се досетят, че той рано или късно ще излезе изпод контрола им и те ще са измежду първите, които отприщената стихия ще помете.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect, по e-mail (по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook или да последваш фийда му в Twitter. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.

Коментирай