This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Смрък

Да пиша за Тери Пратчет е меко казано трудно. Доколкото помня, за първи път се срещнах с творчеството му преди повече от 15 години, когато прочетох „Ерик“ и бях очарован от Света на диска. Колкото и интересни да са приключенията на Ринсуинд за много познати обаче, аз лично харесвам повече историите за вещиците и най-вече тези за Самюъл Ваймс и градската стража на Анкх-Морпорк. Ако трябва да посоча любима книга от Света на диска, тя с много условности ще е „Нощна стража“, следвана отблизо от „Шовинист“, „Вещици в чужбина“ и „Глинени крака“ (последната от които и до днес свързвам с първия си „самостоятелен“ лагер на морето, а също и с началото на истинското си въодушевление по адрес на пратчетовото творчество, което беше последвано от изчитане на всичко, до което успях да се добера по това време).

SnuffНадявам се да не звуча клиширано, но наистина научих по нещо определящо светогледа ми от всяка от тези книги. Преди да прочета „Нощна стража“, например, по-скоро бях на позицията, че рестриктивните закони по отношение на притежаването на огнестрелно оръжие биха имали положителен ефект върху ограничаването на престъпността. Големият спор за оръжията е невероятно сложен, като доказателства могат да се намерят за всяка възможна теза, но моето мнение започна да се променя, когато прочетох простичкия пратчетов извод, че престъпниците за това са престъпници, защото не се подчиняват на закона, и следователно рестриктивните регулации, които законопослушните граждани ще спазят, единствено биха намалили възможността им да се защитават в сблъсъка с криминалния свят.

(Тук му е мястото да кажа, че този, естествено, не е единственият аспект на спора и аз и до днес виждам солидни аргументи от страна на привържениците на рестрикциите. И все пак, ако някой се опита да анализира въпроса от гледна точка на разходите и ползите, пратчетовото прозрение би трябвало да има най-голяма тежест.)

Не че някога съм бил провоенно настроен, но „Шовинист“ в голяма степен помогна да се оформят възгледите ми против героизирането на войната, а също и допринесе за по-доброто ми разбиране на ксенофобския страх от различните (по странна ирония на съдбата, другата художествена книга, която наистина ми отвори очите по тази тема, се казва „Прелюдия за Фондацията“ и едва ли често се споменава в изследванията на анти-ксенофобската литература – а може би трябва).

Кончината на Пратчет ме изненада и потресе, преди всичко защото дълго време живеех с оптимистичната илюзия, че заболяването му не е в толкова напреднала фаза и той ще бъде измежду хората, които ще доживеят разработването на лечение срещу Алцхаймер. И днес смятам, че ако като цяло мирното развитие на човечеството от последните десетилетия не бъде прекъснато от глобален катаклизъм, от едно такова лечение ни делят не повече от десетина-петнадесет години, но за съжаление сър Тери не съумя да го дочака.

При все че „Невиждани академици“ от много отдавна стои на лавицата ми, „Смрък“ беше първата книга от Света на диска, която прочетох откакто Тери Пратчет почина насам. Тук няма да се опитвам да ти я преразказвам – достатъчно е да знаеш, че в нея за последен път става дума за Самюъл Ваймс и неговия сблъсък с поредната разновидност на злото, а хуморът по дългогодишна традиция е само допълнение към по-сериозната тема, която за пореден път е отношението ни към различието.

Интересен въпрос, струва ми се, на който вероятно отдавна е отговорено, е каква е причината тази тематика да присъства толкова сериозно в творчеството на Пратчет. Светът на диска е място с невероятно разнообразие от разумни видове и навярно дори само това би било достатъчно основание за интелигентния наблюдател да обърне внимание не просто на начина, по който те си взаимодействат, но и на развитието на отношенията им през времето. От определена гледна точка, темата вече е изчерпана още от освобождаването на големите насам. От друга обаче „Смрък“ има предимството да ни покаже, че понякога най-истинските съкровища могат да бъдат открити на най-неочаквани места.

Лесно е да симпатизираш на гигантските добре сложени създания, които се трудят по цял ден за добруването на господарите си (и които символизират традиционната картина на робството, от която днес почти всеки нормален човек се възмущава), но е по-трудно да го направиш по отношение на същества, които общественото мнение възприема като мръсни, мързеливи и крадливи, без да си направи труда да вникне нито в невероятните усилия, които полагат в творчеството си, нито в сложната им култура, нито в причините, довели до настоящото им незавидно състояние (тук несъмнено търсените аналогии с ромската общност впрочем са многобройни – от масовата ксенофобия, през екзотичните имена, впечатляващите музикални умения и какво ли още не).

Другият специфичен за историите за Самюъл Ваймс (и в по-малка степен в тези за вещиците) мотив от творчеството на Пратчет, на който се възхищавам, е свързан с разсъжденията му за природата на закона и тази на справедливостта. И в „Смрък“, както и в доста предишни книги за стражата, командир Ваймс е идеализиран образ на ченгето, такова каквото поне аз бих искал да бъде. Той не е безгрешен и е напълно наясно със собствената си погрешимост, но в същото време е приел, че да служиш на справедливостта е призвание, а не професия, нито пък източник на привилегии. Законът го ръководи, а не подчинението на висшестоящите, но едновременно с това не е задължително нещо да е справедливо, единствено защото е законно, и обратното.

Без съмнение, „Смрък“ няма да попадне сред най-любимите ми пратчетови книги, но не толкова понеже я смятам за по-лоша от тях, а по-скоро защото продължава (и в крайна степен слага край на) поредица от теми, които са разработвани нашироко в контекста на Света на диска. Без да е идеалното сбогуване със Самюъл Ваймс – възможно ли е такова изобщо – тази книга има своя принос в развиването на образа му и е задължително четиво за всички негови фенове.

Що се отнася до творчеството на Тери Пратчет, все още ми остават няколко заглавия, преди да получа възможността да се похваля, че съм го изчел цялото. Но дори тогава няма да говоря за сбогуване. Не знам за теб, обаче за мен познанството с понякога вълшебния, а на моменти толкова реален Свят на диска, е до живот.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect, по e-mail (по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook или да последваш фийда му в Twitter. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.

Коментирай