This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Това толкова опасно мажоритарно гласуване

Миналата седмица много от приятелите ми споделиха един материал на Божидар Божанов, в който се анализира какво би станало при потенциално въвеждане на мажоритарния вот на парламентарните избори в България. Самият анализ ми се струва добре направен в рамките, които си поставя, но за мен беше изненадващо, че той първо беше приет напълно безкритично от мнозинството споделили го и на второ място се превърна в още един аргумент в подкрепа на твърдението, че мажоритарното гласуване е нещо лошо, без това да е естественият извод, следващ от неговото съдържание.

VotingЗа да говорим обосновано по темата, по мое мнение, трябва да можем да дадем отговор на три въпроса: 1. по какъв начин резултатите при едни мажоритарни избори ще се различават от тези сега; 2. положителен или отрицателен ще бъде ефектът от тази разлика; и 3. в крайна сметка това от достатъчно значение ли е за управлението на България. С експеримента си Божидар Божанов ни предлага своето виждане по първите два от тези въпроси, а яростната размяна на аргументи между привържениците и противниците на мажоритарния вот показва каква е позицията им по третия. Аз обаче имам особено мнение.

На първо място не мисля, че сляпото приемане на посочените в материала числа е правилен подход. Ако има нещо, на което икономистите обичат да наблягат, то е, че хората реагират на стимули и промяната в стимулите води до промени в очакваното поведение. В тази връзка мажоритарното гласуване би предложило съвсем различни предизвикателства пред политическите сили и би променило предизборната им стратегия. (Така например, ако аз съм лидер на относително малка партия бих пуснал „звездите“ си в избирателни райони, където подкрепата за нея е силна, и бих насочил кампанията си основно към тях – като по този начин ще разчитам да вкарам депутати в парламента с малко, но концентрирани гласове. Тази стратегия, при която буквално 5-6 хиляди гласа могат да ми стигнат за депутатско място, е напълно неприложима към пропорционален вот с четирипроцентов праг за влизане в парламента.)

Освен това аз намирам предположението, че българският избирател гласува предимно партийно за най-малкото съмнително – особено извън стесняващото се напоследък поле на БСП и ДПС. Божидар Божанов правилно посочва, че през 2009 г. партия ГЕРБ спечели всички мажоритарни избираеми места за парламента, освен онези в районите доминирани от ДПС, но моят въпрос е щеше ли да се случи това, ако например Бойко Борисов беше решил да отиде в ДСБ два месеца преди изборите. Ако отговорът ти е този, който очаквам, и ти като мен виждаш, че вотът за ГЕРБ съвсем не беше толкова резултат от партийно предпочитание, колкото от подкрепа за личността на господин Борисов. Подобна е ситуацията с гласовете за НДСВ през 2001 и 2005 г., както и с тези за Атака, която бе превърната в значим фактор в българската политика преди всичко благодарение на Волен Сидеров (и в относително по-малка степен на Валери Симеонов).

Всичко това, струва ми се, е индикация, че у нас партийната привързаност по идеологически причини все още е по-слабо застъпена, отколкото в стари демокрации като Великобритания, и за добро или за лошо чисто личностният елемент би играл по-голяма роля по време на едни потенциални мажоритарни избори.

При все това, до голяма степен съм съгласен с мнението на Божидар Божанов, че този вот има потенциала да намали броя на парламентарно представените партии и да консолидира всяко следващо управление (с тази разлика, че моята прогноза е по-скоро за две-три големи парламентарни групи и известно количество „независими“ депутати, избрани или с подкрепата на по-малките политически сили, или изцяло на личностен принцип). Въпросът дали това ще е за добро или не, съвсем не е еднозначен. От една страна всеки, който е учил политология, вероятно ще си спомни, че консенсусът сред политолозите е, че управленията с ясен партиен мандат са за предпочитане пред коалициите, в които отговорността се размива, а почти всяка възможност за реформи – били те положителни или отрицателни – пада жертва на политиката на компромиси. Както показва и българският опит, коалициите са по-скоро полезни, когато има нужда от запазване на статуквото (или, ако си критично настроен, в по-голяма степен клонят към това да генерират безвремие), докато относително монолитните мнозинства имат по-голямо поле да правят промени – а дали въпросните реформи ще са за добро или не, остава отворен въпрос за всеки конкретен случай.

От друга страна, самият Божидар Божков и изглежда още много други наблюдатели смятат, че ще бъде по-добре „да се научим на коалиционни управления, където участниците се контролират един друг“. (Като моята критика на това мнение е, че то изразява пожелание, за което не е ясно как би могло да се реализира в нашето настояще. За мен поне е видимо, че коалициите  у нас по-скоро дават възможност на членовете си да бягат от отговорност, отколкото да упражняват взаимен контрол.)

Опонентите на мажоритарното гласуване коректно отбелязват и, че то вероятно ще намали броя на обществените групи, представени в парламента. Ако трябва да вляза в ролята на адвокат на дявола, ще се наложи да спомена, че най-голяма парламентарна представителност по всяка вероятност можем да намерим в народните събрания на НРБ, където целенасочено попадат членове на всевъзможни социални и етнически групи. Фактът, че точно в епохата на социализма парламентът е напълно безсмислена институция е показателен за относителната роля на „представителността“ за неговата работа. Народното събрание няма и не би трябвало да има за първостепенна цел да представлява възможно най-разнородни групи от граждани, по мое мнение – неговата работа е да създава закони. Дали тези нормативни актове ще бъдат справедливи и еднакви за всички ще се реши от много други фактори като независимостта на съдебната система, свободата на пресата и добре развитото гражданско общество, готово да защити потъпкването на правата си от посегателства. Когато въпросните фактори са налице, дори на еднопартиен парламент би му било трудно да се наложи. Ако ги няма обаче, никаква степен на „представителност“ няма да ни спаси от управленски произвол.

С което стигам и до третия важен въпрос във връзка с мажоритарните избори. За разлика от разпалените защитници и опоненти на този начин на гласуване, аз просто не мисля, че темата е от кой знае какво значение. Не е важно как си избираме народните представители, защото всяка власт, независимо от начина на придобиването ѝ, потенциално води до корупция. За да ограничим възможността на управляващите ни да злоупотребяват, е важно преди всичко да извадим значителна част от обществения живот от контрола им, да се борим за по-голяма децентрализация, за да могат повечето политически решения в страната да се взимат на местно равнище, и да наложим стриктни правила как правителствата да разполагат с парите ни като по пътя намалим сериозно данъчните тежести и държавните разходи. Без реформи в тази посока, каквито и избори да организираме, накрая им ще връчваме поредния непопълнен чек в ръцете на нова корумпирана група хора, изявяващи се като наши господари.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect, по e-mail (по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook или да последваш фийда му в Twitter. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.

2 Comments

  1. Happy, в E-lect не толерираме писането на шльокавица. Моля, напиши коментара си на кирилица, ако искаш да го видиш тук ;) .

  2. Божо says:

    Да, добре е да се разглеждат нещата балансирано. И аз не обичам да изпадам в крайности, но тук мисля, че има сериозен риск – когато така или иначе недоволните хора останат и масово непредставени, нещата няма как да се подобрят. Правителството на Орешарски беше крепено с реална подкрепа на 20% от избирателите… и това не доведе до нищо добро (далеч че само Пеевски беше причината за оставката година по-късно).

Коментирай