- e-lect.net - http://e-lect.net -

Носталгия

Posted By Юри Иванов On 15/08/2017 @ 9:19 am In Култура,Най-важното | No Comments

Носталгия е страдание, предизвикано от неутолимия копнеж да се завърнеш, пише Милан Кундера в „Незнанието“, а аз си мисля колко трудно е да се върнеш където и да е наистина, докато съм се облегнал на неудобния ретро стол до барплота, който е разположен така, че да има еднакво добра видимост към плажа и морето, целия бар и известна, но не особено интересна част от крайбрежната улица.

По някаква странна житейска ирония сме уцелили караоке вечер с Коцето-Калки и това само подсилва усещането за промяна. Честно казано, не съм сигурен, че Коцето-Калки има истински фенове, но хората наоколо като цяло или са по-възрастни от нас, или са на нашата възраст, но пък сериозно са се постарали да се състарят, или пият толкова бързо, колкото им позволяват възможностите, докато гледат с копнеж към изхода.

Докато оглеждаме обстановката, комбинираща нео-соц носталгия с особената представа за лукс, която включва прекомерно количество завеси, с моя приятел Т. си говорим, че вариантите по всяка вероятност са два. В първият от тях барът просто е решил да таргетира по-зряла (и потенциално по-добре обезпечена финансово) аудитория. Във втория, е израснал заедно с почитателите си, които сега са на по 30 и няколко години и вече са по-ентусизирани от Коцето-Калки, отколкото от лудите вечери, в които барманите организират огнено шоу, танците не спират до зори, а мястото изцяло отговаря на името си, предполагащо небрежни интеракции между мъже и жени.

Seaside [1](Междувременно, барманите наистина започват с отдавна превърналото се в традиция огнено представление, което от своя страна влиза в лек дисонанс с осемдесетарската балада, майсторски изпята от нашия водещ.)

Каквато и да е причината, е факт, че атмосферата е различна. В главата ми е онази вечер отпреди три години, когато с Т. отиваме до бара веднага щом се настаняваме в хотела напук на развихряващата се буря и на останалите ни приятели, за които вятърът, студът и дъждът са достатъчен повод да си останат в огромния апартамент, който сме си взели на другия край на града. Тогава обстановката наподобява нещо средно между Бейрут през осемдесетте и брега на Нормандия малко след началото на D day – вятърът е толкова силен, че разхвърля маси, шезлонги и чадъри по плажа, а в самото заведение е хаос – но барманите са на линия, при все че сме само ние и компания млади момичета, които на няколко пъти недвусмислено намекват, че ще е по-добре да си прекараме времето заедно; обаче ние дали от глупост, дали от излишна самоувереност, се изхитряваме да ги игнорираме, а после си тръгваме с усещането, че морето започва добре – да, добре – все пак друго си е да си желана (па макар и единствена) компания, така че животът е пред нас, нищо че прибирането е малко гадно.

Междувременно Коцето-Калки следва принципната позиция, че колкото по-приспивна е музиката, толкова по-яко е партито, и продължава със следващата балада, а аз се връщам към нощта – дали не беше през същата година – в която оставям приятелите си да се забавляват на друго място, понеже по причина, която отдавна съм забравил, си мисля за теб, за теб, за теб, и се разполагам някъде по този същия барплот, за да гледам морето. Тя е повече пияна, отколкото загрижена, но много държи да знае защо седя сам и гледам морето, така че аз ѝ казвам нещо в смисъл, че си мисля „за нея, за нея, за нея“. „И какво за нея“, пита ме, а после добавя, че смята, че не е добра идея да оставам сам. Аз я оглеждам от глава до пети (докато, иронично, си мисля за смисъла на израза „от глава до пети“) и ѝ казвам: „И аз смятам, че не е добра идея да оставам сам“.

Лентата превърта и вечерта е различна. Аз, Т. и друг наш приятел сме седнали на бара и обсъждаме сложния план на Т., който това лято е твърдо решен да се научи да е сваляч, да почерпи момичетата вляво от нас с шотове. В един момент смяната на барманката изглежда приключва, тя се настанява на свободния стол, който ни дели от въпросните момичета, и за моя огромна изненада е крайно решена да научи откъде съм, с какво се занимавам, кой е любимият ми зодиакален знак и всякакви други крайно интересни (за нея) незначителни (за мен) подробности от личния ми живот.

Цялата тази идилия обаче е прекъсната малко по-късно от ненадейната поява на двама индивиди. Първият от тях може би е гадже на барманката, а може би не е, но пък е компенсира този си проблем с голяма доза нахалство. Гол е до кръста и това вероятно щеше да бъде единствената му отличителна черта, ако в късите му панталони не беше затъкната малка брадвичка.

Приятелят му не е полугол и видимо е невъоръжен, обаче има фигура, каквато би била определена като недостижим идеал от всяка деветдесетарска мутра, а вечно ухилената му леко ехидна физиономия подсказва, че няма нужда от хладни оръжия, за да размята някого по дървесината, но ако не друго, ще го направи добронамерено и с усмивка.

След известно време, в което аз се ограничавам с участието си в разговора и се усмихвам (надявам се) незаплашително, двамата се изнасят в едната посока, барманката поема в другата, а на мен много ми се иска да си поговорим по темата „видя ли го  тоя с брадвичката, а дали не ни се размина, а“. Т. единствен от нас по стара традиция изобщо не го е видял тоя с брадвичката, понеже е отишъл да почерпи с шотове момичетата, те са му отказали учтиво, но пък сега има няколко афтър шок-а, които – няма как – трябва да изпием.

Възприемам като пример за абсолютен непукизъм факта, че когато му припомням тази история (за която впрочем е ставало дума неведнъж впоследствие), той напълно я е забравил. По същото време същинското караоке вече е започнало, въпреки че имам усещането, че микрофонът се върти само между Коцето-Калки и още двама, с които водещият подозрително бързо е преминал на малки имена. Доминацията на баладите се пропуква, а аз си припомням още една история, която истински ме забавлява.

Годината е същата като предишната, а Т. вече е задобрял с почерпките и този път постига (не)очакван успех в запознанството си с две дългокраки девойки на бара, които имат толкова силно присъствие, че оставят всяко друго момиче наоколо без внимание. Проблемът е, че от тях се интересува и появилият се отнякъде Рафи. (Ако не знаеш кой е Рафи, честно казано не мога да ти помогна. Той като че беше известен преди време… по всяка вероятност с това, че пее, при все че музиката му определено се сблъска със стена в опита си да придобие непреходна стойност.)

В един момент прекалилият вече с афтър шоковете Т. слага ръката си върху рамото на Рафи – който е с поне две-три глави по-нисък от него – и започва нещо да му говори. В първоначалния си вариант, репликата му е далеч по-олекотена версия на същото, но след множество преразкази консенсусът, е, че в тази сравнително гротескна ситуация Т. казва на Рафи „Бягай бе. Джудже като теб се харесва, само защото е известно“.

И понеже Коцето-Калки ги разбира нещата, а темата отново е баладична, се досещам и за още нещо. Този път компанията ни е голяма, но в главата ми е хаос и като се има предвид, че годината е 2011 или може би 2012, не е особено учудващо, че причината си ти. Оставил съм приятелите си на една маса на плажа и съм седнал на стълбите – като вълк единак, както си мисля, въпреки че околните вероятно биха се сетили за далеч не толкова ласкави аналогии. Тя сяда до мен и започва със „Здрасти, как си?“ Чудя се какво да отговоря, докато тя продължава с „Не ме ли помниш?“. Леко учудване. „От университета?“ Учудването ми вече е започнало да расте. „Магистратурата в УНСС?“ „А, да, разбира се“, казвам аз и в момента не се сещам дали добавям на глас „извинявай, наистина не те помня“ или просто си го помислям.

Тя е разговорлива и определено незаинтересована от концепцията за вълка-единак, но в крайна сметка все някога ще направи грешката да ме попита нещо за теб – понеже, разбира се, не е сляпа, и е разбрала колко сме близки в първите три секунди след като се е запознала с нас – обаче на мен това ми идва прекалено, така че решавам, че морето се вижда и от доста по-близо на плажа, аз въобще не дължа обяснение на момичето, което не помня, че познавам, и няма представа къде е сбъркало, и в крайна сметка, ако това не е поведение на вълк-единак, не знам какво друго ще е.

Вероятно през главата ми могат да преминат още много истории, вариращи в интервала между забавната глупост и леката депресивност – например на следващия ден Facebook ще ми припомни едно странно промоционално парти, от която ще ми остане сравнително добре ранжирана снимка с красавица и сомбреро – но или Коцето-Калки наистина го бива, или ментите, с които се забавляваме на морето, си казват думата (при все теорията на Т., че нещо толкова леко няма потенциала да го напие в каквото и да било количество), обаче партито е започнало да става истински интересно, така че естественото ни решение е, че за млади хора като нас е крайно време да се преместим на друго място и да не се поддаваме на изкушението да се превърнем в заклети почитатели на караоке-вечерта с Коцето-Калки. На въпросното друго място ще бъде едно момиче, което в последните дни започнах да намирам за интересно, и затова, докато си тръгваме на фона на едно доста приятно изпълнение на AC/DC си мисля три неща:

Първото, естествено за мен в последно време, е, че ще се отръпна от нея възможно най-много, тъй като след теб знам, че всичко друго просто няма да как да приключи добре. Това си решение спазвам със смешна непоследователност, която до известна степен следва количеството изпит алкохол в следващите няколко дни, така че към края съм абсолютно убеден, че ако въобще има място за оценка на начина, по който съм се държал, тя ще бъде много, много неласкава.

Второто е, че тази вечер на това място е метафора. Миналото е важно, но човек трябва да има смелостта да приема промяната и да е готов да признае, че поне понякога караоке с Коцето-Калки и чичковци може да му достави истинска радост (принцип, който впрочем винаги съм промотирал в професионалния си живот за разлика от личния).

А третото, че дори когато много от историите ми, свързани с бар, в който по всяка вероятност даже не си стъпвала, се въртят около теб, теб, теб, отдавна е ясно, че пътищата ни са напълно различни. Другата метафора тук е, че огромната промяна в място, с което много си свикнал, по-скоро трябва да те стимулира да се преместиш, вместо да те настройва да го харесваш въпреки всичко. Може би – точно както ще вземе да се случи наистина – следващото място няма да ти допадне особено, а може и – както, естествено, ще стане – да прекараш известно време в несигурност на пътя, но в крайна сметка, ако имаш късмет, накрая всичко това ще си заслужава.

Така че докато средняшкото изпълнение на AC/DC заглъхва някъде зад гърба ни, а аз се мъча да си представя каква ще е следващата ми спирка, някак не мога да не се усмихна. Единствено сигурна е промяната и няма толкова силна носталгия, че да те задържи на едно място, когато наистина, наистина си готов за нея.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect [2], по e-mail (по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook [3] или да последваш фийда му в Twitter [4]. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.

А ако харесваш този сайт и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon [5].


Article printed from e-lect.net: http://e-lect.net

URL to article: http://e-lect.net/?p=13716

URLs in this post:

[1] Image: http://e-lect.net/wp-content/uploads/2017/08/Seaside.jpeg

[2] RSS feed-а на E-lect: http://e-lect.net/?feed=rss2

[3] да станеш приятел на сайта във Facebook: https://www.facebook.com/pages/E-lect/344353040989?ref=ts

[4] фийда му в Twitter: https://twitter.com/itilon

[5] ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon: https://www.patreon.com/Elect

[6] Image: http://www.facebook.com/share.php?u=http://e-lect.net/?p=13716

Copyright © 2010 e-lect.net. All rights reserved.