This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Котаракът и Черният Нарцис

Имаше време, в което т.нар. книги-игри се бяха превърнали в нещо като роден културен феномен – с огромните си тиражи, вярната (най-вече момчешка, уви) аудитория и откъслечните опити да се откъснат от стигмата на детско-юношеската литература и да предложат забавление за пораснали.

(Нещо, впрочем отдавна постигнато от други формати, на които в един или друг период се е гледало с насмешка – анимационните филми например, а също и комиксите във вида на илюстровани романи или… „Дъга”.)

Доколко е възможно това така и не стана ясно, понеже онази епоха продължи само две-три години, след което си замина безвъзвратно – макар и не преди да направи известни хора като Богдан Русев и Любомир Николов. Книгите-игри изчезнаха от пазара. Читателската им маса се изпари, а онези верни фенове, които продължаваха да си спомнят за тях, по мои наблюдения са перфектни копия на средностатическите американски нърдове – обаче, не тези от „Big Bang Theory”, а по-смотаните им последователи.

Казвам това със съжаление, твърдо вярвайки, че форматът имаше потенциал. С което ще сложа край на лирическото въведение, за да си поговорим за истинската причина за днешния материал. Surprisingly enough, тя е – според собствената си реклама – първата професионална книга-игра в България за повече от едно десетилетие. Името ѝ: „Котаракът и Черният Нарцис”, а авторът изглежда се казва Александър Торофиев.

Та, „Котаракът…” е в основата на амбициозния опит на създателя си да върне на пазара интерактивната литература и в същото време да я ориентира към вече поотрасналите читатели от 90-те. Дали ще успее да изпълни първата цел не мога да съдя, но с втората определено ще се провали.

Първо, книгата е наивна. Историята е взета като от наръчник за забавляване на момченца без социален – и най-вече сексуален – живот. Жанрът е фентъзи. Сюжетът бяга от клишето (което е прекрасно), но на моменти се изплъзва и от здравия разум (което винаги е било долнопробно). Героят е силно идеализиран, а така рекламираното му развитие по-скоро липсва… но това си нормално като се има предвид, че всичко се случва само в рамките на няколко дни.

На второ място идва стилът на автора, който така и не успя да ме впечатли с нещо извън немалкото погрешно използвани изрази („затаих въздух”, duh) и скучни, ама много скучни описания. Без хумор. Без разчупени изречения. Без промяна в темпото, когато ситуацията изисква такава. Но с леко детински диалог.

Контрапункт

Приключвайки с горните параграфи, обаче, не мога да не обърна поглед в посока към положителното, както съветваше един голям българин. Макар и да не въздейства особено, писането на Александър бие от раз половината ни прехвалени съвременни писатели, още повече, че май му е за първи път. Отдавна не съм чел родна или преведена книга, в която да не съумея да открия лесно нито една правописна грешка, така че коректорът си е заслужил всяка стотинка.

Сюжетът може и да е детински, но поне го има, а това не може да се каже за „Безкрайният път”, нищо, че Богдан Русев ми е любим автор. Игровите елементи са добре развити и без фрапиращите пропуски, които превърнаха не едно отчаяно осемдесетарско чедо в сериен убиец. Краят хем е затворен, хем загатва за интересно продължение. Или, иначе казано, има потенциал.

Дали Александър Торофиев ще се научи да пише и ще го реализира, ни предстои да разберем. Дотогава спокойно можеш да се направиш на готин и да подариш „Котарака…” на малолетния си племенник. Или може би на съседа с очилата и колекционерската серия на DnD.

4 Comments

  1. Tony says:

    Много бих искала да изкажа и аз моето мнение, но не по въпроса за качествата на по-горе споменатата книга “Котаракът и Черният нарцис”, тъй като това е работа на хора, професионално занимаващи се с литературна критика. Това, което ме подразни (меко казано) са доста злобните изказвания на г-н Юри Иванов по адрес на книгата и автора. Нямам представа с какво се занимава господина, но не смятам, че да четеш целенасочено книга, само за да разкритикуваш стила на писане, сюжета и изобщо дългогодишния труд на някой е похвално и оригинално. Съжалявам, че на хора с подобно мислене изобщо им се дава форум за изява. И един съвет към г-н Иванов. Публикувайте нещо Ваше, за да са наясно в бъдеще младите писатели с критериите за “истински професионализъм” .
    Искрено се надявам коментара ми да бъде публикуван, в противен случай обективността на този сайт ще бъде поставена под съмнение.

  2. Никак не ми е приятно да бъда агресивен, но щом се налага… Първо, моля те чети, преди да пишеш. Никъде нищо не съм казал по адрес на автора. Що се отнася до това, че съм прочел целенасочено книгата с идеята да я критикувам, подобно прозрение е достойно за някой телевизионен псевдопророк :). Смешно е да вменяваш на някого някакво отношение, само защото мнението му не ти изнася.

    За самата книга: да, тя е слаба и аз съм в правото си да го кажа. Въобще не ми дреме дали е хвърлен дългогодишен труд прочее – ако е така, било е нахалост. Но… няма лошо, като за първи опит в България става. Мисля, че го казах и в текста. Жалко ще бъде вторият да е на същото ниво.

    Впрочем авторът ще постигне повече, ако се вслушва в критиката, която получава, вместо в глупости от типа на горното мнение.

    Иначе, мои неща всеки може да прочете – тук и на други места – и да, дори по-слабите от тях (които далеч не са малко) са по-добри на ниво стил от “Котарака и черния нарцис”.

  3. Боби says:

    Г-н Иванов, в последното изречение от отговора към Tony ми замириса на “избивам комплекси всякакви”. Критикувайки, не е удачно да изтъквате собствените си качества, най-малкото защото т.нар. Ви критика губи смисъла си и заприличва просто на злоба.

  4. О, я стига. Тони се съмнява в моите качества, аз му казвам къде и как съм ги показал. После идваш ти и ми излизаш с твърдението, че не е хубаво да се изтъквам. Хайде разберете се първо помежду си трябва ли да имам (и да доказвам) “литературни” способности, за да критикувам, и после пак опитайте да ми кажете нещо смислено.

    Що се отнася до злобата – когато писах това, не познавах Александър. Сега го познавам и изпитвам само уважение към него. Въпреки това няма нито една дума в горния текст, от която бих се отрекъл. Доколкото виждам, ти нямаш и намерение (а вероятно и възможност) да го критикуваш по същество – затова си играеш да пишеш глупости за някаква измислена “злоба”. Смешно е! :)

Коментирай