This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Три новели

Така се казва новата книга на Богдан Русев, която – изненада – се състои от три новели. Вече съм споделял убеждението си, че Русев е на практика единственият съвременен български писател, чието творчество не ме води до желание да си срежа вените с изтъпено ножче за бръснене, и затова този опит за ревю едва ли е неочакван. Още по-голямо желание да прегледам книгата имах след като се сблъсках с дори по-изтъпената от хипотетичното ми ножче кампания по промотирането ѝ, към която, обаче, няма да се връщаме днес.

Back to the subject, трите новели се разпростират върху 230 страници с леко дразнещо оформление, струват 14 лева и са издание на Enthusiast.

Първата от тях продължава историята от последния роман на Богдан Русев – „Туристът” – и почти не изостава в спора за най-тъпо заглавие в изданието, тъй като се казва „Туристът +1”. Тук историята все така е по-отсъстваща и от диалога (който съвсем никакъв никакъв го няма, но не ме питай как се получава този парадокс), главният герой все така се размотава безцелно из Европа, все така убива без каквато и да е драма, но явно усеща, че остарява, така че ни доставя удоволствието да се върнем към детско-юношеските му години, които от своя страна отново са сбит преразказ на детско-юношеските години на автора. ОК, това вече сме го чели, само че несравнимо по-въздействащо описано в „Ела при мен”.

Като се изключи липсващият сюжет – ведно с убеждението на Русев, че в полицията навсякъде по света носят наочници, за да не могат да свържат цяла поредица убийства с личността на иначе свежия герой – и „Туристът”, и продължението му са рожба на страхотна идея и, което е дори по-лошо, са написани със стил.

При това положение, аз лично най-много се кефя на новела номер 2. Тя се казва „1800”, но със същия успех можеше да бъде наречена както иначе си иска („Малкият Мук”, „Аватар”, нещо от сорта) – което ще рече, че заглавието няма никаква – поне видима за човек, който не си пие чая с автора – връзка с текста. За сметка на това историята на няколко случайни мига от живота на пишман-писател, който си мечтае да пробие със собствена книга, докато едва ли не прислужва на живата (така де измислена) легенда на българската литература, е готина, интерлюдиите също, а началното намигване към Толкин си е направо гениално. Като казвам „история”, разбирай някаква поредица ставащи една след друга случки, не че Богдан Русев се е излъгал да вземе да измисли сюжет.

Край на книгата поставя новелата, кръстена „Необикновената история на Нейдън Романоф”, която колкото е необикновена, толкова е и скучна. Усещам, че се повтарям, но и тук авторът измисля идея, аха аха на границата на гениалното, вкарва абсолютно неподражаем стил и се дъни с гръм и трясък в сюжетно отношение. Да не пропусна леките спойлери (впрочем такива имаше на места в статията до момента – да знаеш, че си ги прочел на собствен риск): споменатият Нейдън Романоф е най-преуспелият български бизнесмен през първите две десетилетия на новия век, който вероятно, освен че е от ромски произход, си пада и нещо извънземен, защото зачезва в космоса с конструирания лично от него… така де космически кораб. Поотрасналият Богдан Русев пък му пише биография. Самата биография се връща към детството на Нейдън, за да ни подскаже колко необикновен е той, нищо че го знаем още от заглавието. Всичко останало се състои от изрезки от „Капитал” и „Playboy”. The end!

Ако ме питаш за мнение, „Три новели” си струва парите, най-вече защото Богдан Русев може и нищо да не ти каже, обаче го прави супер увлекателно. Дотолкова, че чак ме хваща яд за пропилените възможности. Което не бих казал за нито един от останалите членове на българското писателско братство. Те май нямат какво да пропилеят.

1 Comment

  1. Абсолом says:

    Прочетох книгата. Споделям малки несъгласия с ревюто. Относно “Туристът + 1″: пропуски в стилистиката. Текстът е пълен с числителни “едно/една…”, наречия – “тук” и други подобни паразитни части на речта за творчеството на автор с опит. Цялостно текстът се разлива през изброените пролуки. Историята от настоящето и спомените са изравнени цветово. Ако се придържаме към цвета на спомена – сив – то монохромът е изтрил границите и е притъпил допълнително почти безпочвения текст. Сюжетът на отделните епизоди е дотолкова самообосноваващ се, че образите не могат да влязат в три измерения. А това определено не е търсен ефект. Те буквално са кастрирани – което не е толкова лошо, стига да работи… Действия – тяхното изброяване – това е канавата на текста. Жалко е, защото може да се открие потенциал, но е тотално погребан в липса на градация, липса на рамка, липса на финал. Мемоаристика се учи с известна доза жестокост и самопризнания. Образци – Збигнев Хербер, Казимеж Брандис и в умерини дози – Хенри Милър.

    Отностно стила на новелата – “за който работеше като екзекутор на самоубийци” – екзекутор добре, но в този случай какви самоубийци? Следва “апартаментът сякаш беше предназначен за хобити” – може като читател да не съм станал част от поп феномена “Хобит”, а може и да не искам. Но проблемът е, че препратката може да остане неясна, а най-важното – не води до нищо, първо. Второ – къса се от наложената стилистика на постния, беден изказ, който не изненадва – синтаксисът е абсолютно равен. И пак – от това не произтича нищо,то не работи на друго ниво. Друг пласт няма. Почти чист бихевиоризъм – стимул-реакция. Примерите в “Туристът + 1″ са много.

    “1800” – не е новела.Тя е толкова новела, колко и книгата на Итало Калвино “Ако пътник в зимна нощ” е роман, или “Старите майстори” на Томас Бернхард е роман, или пък “Хазарски речник” на Павич, или пък Енциклопедията на Милен Русков са романи. Е, не са. Стилът тук е приличен, пак с познатите проблеми и недоглеждания, които се откриват и в първата “новела”. Необоснована драматургична част – не дава въздух,не придвижва. Спокойно текстът може да се чете като сбор наброски, като дневник, но в никакъв случай – новела. Персонажите – плоски, мъртви, маниерни. Въпреки скритите цитати и апотеози, текстът не изплува. А колкото до началото – заигравката с “Хобит” – тя е толкова плоска и безвкусна, евтина и нецеленасочена, че е дори вулгарна. Без “жалко”.

    Третата новела,в този ред на мисли, не искам да коментирам изобщо – няма смисъл.

    Вкратце – Русев влачи призраците на книгите игри и в този си живот. А преводите по “Хобит” и Властелина са го доиграли почти до край. Жалко за “Електрочакра” – трамплина.

Коментирай