This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Memento vivere

Докато други се опитват да придобият безсмъртие с по-конвенционални средства, на един от Пратчетовите герои му хрумва принципната идея да го направи като не умира. Не си спомням как стояха нещата в Света на Диска, но в нашия свят последният път – макар и оригинален – за момента изглежда непостижим.

Простата истина, че всичко е преходно, служи едновременно като много силен мотиватор (защото „всичко” обхваща и цялото зло, и всеки възможен проблем, пред който можем да се изправим) и мощна спирачка (да, победата също е до време) пред човешките същества. Затова – за да намерим смисъл да се борим – създаваме сложни абстрактни концепции като безсмъртие на душите, безсмъртие на обществото, небесен или земен Рай и прочие.

Не знам дали душите ни са безсмъртни, въпреки че държа да вярвам, че е така (и съвсем определено не смятам, че трябва да издигаме обществото в кумир, но това е тема за отделен разговор). Колкото и тъпо, и нечестно да е, напоследък мъртвите отказват да възкръсват – както впрочем са правили винаги – така че единственото сигурно нещо е, че в един момент хаосът ще си вземе своето.

Въпреки това, аз съм изпълнен с надежда. Няма значение дали вярата ми ще се оправдае или не, няма значение дали сме върховното постижение на Божията промисъл или някакво странно болестно образувание върху пясъците и скалите. Най-важното е, че тук и сега животът съществува, расте и ни радва с безкрайна красота и сложност, въпреки всичко.

Надежда ми дават любовта, която ни кара да надскачаме себе си, солидарността, която наистина ни приближава към една по-висша сила, емпатията, прошката и прогресът. Да си жив е голяма работа.

Затова, когато някой ден – да се надяваме след много, много време – достигнеш края на пътя, не страхът е естествената реакция, а благодарността, че си го извървял.

П.С: Илюстрацията е оттук.

Коментирай