- e-lect.net - http://e-lect.net -

Свободата, Санчо…

Posted By Юри Иванов On 04/04/2010 @ 12:56 pm In Най-важното,Общество | 25 Comments

Не знам дали знаеш, но тазгодишното Възкресение Христово съвпада с годишнината от убийството на една от най-значимите фигури в движението за равноправие – доктор Мартин Лутър Кинг. Не ми се ще да пиша за него, най-малкото защото вече съм го правил [1] и вероятно само ще се повтарям. Също така не бих желал да споделям празни мисли за Великден. Тъй като всички сме рожби на една (изкривена) християнска традиция, всеки от нас има идея какво представлява и символизира Възкресението и може да реши сам за себе си дали да го отбележи или не.

[2]Съвпадението на датите, обаче, ме накара да се замисля за фигурата на Спасителя в българската (нека я наречем) народопсихология и за връзката ѝ със свободата. Впрочем, при все че използвам Спасител с главна буква, нямам предвид Христос. Темата ми започва с онзи вечно чакан месия, който приема различни имена (Борисов, Сидеров, Сакскобургготски) и чието пришествие винаги е последвано от възгласа: „Разпни го”.

Ако мога да посоча една лъжа, майка на всяка друга манипулация, непрестанно, ревностно и целенасочено защитавана от мнозинството българи, то тя ще се изразява в твърдението, че свободата е съвместима с идеята за спасителя. Или иначе казано, с концепцията за прехвърлянето на отговорността на другиго. По някаква изкривена логика повечето хора в тази държава едновременно все разчитат някой да ги „оправи”, да им намери работа, да им осигури достоен живот и не на последно място да им посочи враг (който в общия случай е предишният месия) и се бият в гърдите, че принадлежат към гражданското общество.

Съжалявам, не е толкова лесно. Синдромът, естествено, е ясен. Това е поведението на малко дете, което много иска да опита от удоволствията на живота като възрастен, но не смее (а често пъти и не може) да се захване със задълженията на родителите си. Лечението се нарича порастване и точно от него, по мое мнение, имат нужда съгражданите ни като цяло.

Никога няма да бъде свободен човек, който протестира в защита на „правото” си на работа и е убеден, че правителството трябва да му осигури такава. Той прилича на малчугана, който моли по-възрастните членове на семейството си за подаяния, а не на самоуверената личност, взела в ръце живота си. Ако иска да порасне, е хубаво да разбере, че работата е гарантирано право само в затвора. В свободното общество, задължението на човека е да се грижи сам за себе си и близките си, и да не прехвърля тази грижа на всички останали.

Никога няма да бъде свободен човек, който псува поредния „измекяр”, за чието идване на власт е помогнал със своя глас, и крои планове за светлото бъдеще, което ще настъпи, когато той бъде пометен. Изборът му прилича на избора на забавачка. Сам по себе си той само прехвърля отговорността от едни „управляващи” на други, но не я поставя в ръцете на гласувалия.

Никога няма да бъде свободен човек, който обвинява за собствените си неволи абстрактни общности като „циганите”, „червените”, „масоните”, „евреите”, „американците” и пр. Той е като детето, което, след като е счупило количката си, започва да си измисля оправдания от страх да не го накажат. Ако реши да порасне, трябва да се научи да се изправя пред конкретни проблеми и дори конкретни личности, когато има основания да смята, че те му вредят, различни от тяхната принадлежност към група, която не харесва.

Никога няма да бъде свободен човек, който прилага различни морални критерии към себе си и околните. Преминаването на червено е също толкова знаково (и даже по-опасно) нарушение на правилата, възприети в живота ни, колкото вземането на подкуп. Дребната кражба пак е кражба и извършителят ѝ няма никакво право да се възмущава на следващия арестуван чиновник, нито да се оправдава с него. В случая изграждането на единни морални принципи е показател за съзряване.

И накрая, никога няма да бъде свободен човек, който отрича правото на свобода на който и да е друг член на обществото. Ксенофобията във всичките ѝ форми (расизъм, хомофобия, сексизъм, религиозна неприязън и каквото още се сетиш) не е нищо повече от ирационален детски страх от неизвестното. С порастването идва осъзнаването, че в гардероба всъщност няма чудовища. Ако то не се случи, оставаш в плен на страха си. Точно така, „плен” е дума, която не е съвместима със „свобода”.

Тъй като днес е Великден, ми се ще да завърша с най-подценяваната аналогия, която може да бъде направена. Христос възкръсва сам. Той не разчита на друг да го възкреси, така че далеч преди да спаси нас, спасява себе си. Или с други думи, има едновременно желанието и възможността да си помогне. Можеш ли да познаеш кое липсва на българите?

Честито Възкресение!


Article printed from e-lect.net: http://e-lect.net

URL to article: http://e-lect.net/?p=445

URLs in this post:

[1] вече съм го правил: http://e-comedia.com/?p=86

[2] Image: http://e-lect.net/wp-content/uploads/2010/04/Freedom.jpg

[3] Image: http://www.facebook.com/share.php?u=http://e-lect.net/?p=445

Copyright © 2010 e-lect.net. All rights reserved.