This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Интервю с Богдан Русев

Ако не знаеш кой е Богдан Русев, по всяка вероятност не си прекарал тийнейджърството си в България от края на миналия и началото на новия век. По-паметливите от нас го помнят още от средата на 90-те, когато той се подвизаваше под хитроумния псевдоним Робърт Блонд и пишеше в популярния за времето си жанр на книгите-игри. Малко по-късно тази роля беше захвърлена и Богдан Русев се превърна в интелигентния и провокативен автор на киберпънк разкази, почти гениални киноревюта на страниците на Егоист и бърза проза в духа на току възникващата градска култура.

Преминаваме на скорост през втората половина на миналото десетилетие, в която той би могъл да се похвали с две култови книги („Електрочакра” и „Ела при мен”), две детски („Дванайсет приказки от Белегаст” и „Безкрайният път”) и една детективска – „Къщата” – работа в рекламата и като главен редактор в Капитал Light (което си е предизвикателство), и финишираме в настоящата декада, отбелязана с нови две книги – трилъра „Туристът” и еклектичната „Три новели”, издадена от готините хора от „Ентусиаст”, която още може да се купи на предвидените за това места срещу 12 лева.

Ако не знаеш, че последното заглавие излезе в края на миналата година и не си опитал да си го намериш, по всяка вероятност нямаш вкус за съвременна българска проза. Ще се опитам да те убедя да поправиш този пропуск с подкрепата на самия Богдан Русев, който беше така добър да отговори на няколко въпроса на Мика.

Последната ти книга излезе в края на тази есен. Предпоследната също излезе в края на есента. Предишната също… Има ли причина за това?

А, да, определено – аз имам рожден ден през декември. Освен това допреди се съобразявах с Панаира на книгата и гледах да издавам горе-долу тогава. Около година ми трябва, за да напиша нова книга – явно съм свикнал вече и нарочно си протакам работата, така че да ми отнеме толкова време. Подарявам книгата за рождения си ден през декември. Обичам 12 като число и целя дванайстия месец. Съответно, щом книгата излезе, започвам да мисля за следващата, през пролетта почвам да я пиша, докато я завърша става есен, после докато се подготви за печат пак става декември и така…

Преди няколко години излезе една твоя статия, чийто лайтмотив беше „жанровата литература мачка белетристиката, където я хване”…

По какви показатели?

Не знам, ти си я писал. Та, излезе тази статията и малко по-късно се появи „Ела при мен”, която не е жанрова книга, по-късно „Туристът”. Какво се случи с концепцията ти за жанровостта?

Доколкото изобщо може да се говори за мачкане, то е единствено в търговски смисъл, като тиражи и популярност. Факт е, че най-четените книги в последните десет години, а може би и повече, са жанрови – независимо дали става дума за трилъри като трилогията на Стиг Ларшон „Милениум”, или за детски книги като „Хари Потър” или даже за криминални романи. На мен винаги ми е била интересна не толкова тази строга литература, която се пише за награди и за критиците, а по-масовата, която се пише за хората.

А защо избяга от жанровете?

Е, не съм избягал. Например, аз продължавам да смятам, че „Туристът” е трилър, макар и по-особен. Да, има нещо експериментално в него – няма диалози, няма и имена, но това не е нечувано в този жанр. А сюжетът и историята са на класически трилър. Така че не съм се отказал от жанровото писане. От трите новели едната е за туриста. Другата е романизирана биография, което пак си е жанр. Защото в нея има много псевдоизточници от вестници и списания, което отново влиза в жанрови рамки – репортаж, интервю и така нататък. А третата е 1800, която е стопроцентова подигравка с жанровото писане.

Сигурно няма да искаш да ни кажеш какво означава 1800?

Не го ли измислихте вече? (Измислихме го, но ще си мълчим.) Аз продължавам да не казвам. Сетиха се разни хора. Ще подскажа: трябва да си по-навътре в книгоиздаването и в преводите, за да познаеш. Не е дата, при все че изглежда така.

Спомена романизираната биография на Нейдън Романоф, която завършва с отворен финал. Това става често в твоите истории. Мислиш ли понякога какво се случва след като приключат?

При всички положения. Освен това два пъти ми се е случвало да ги продължавам – новата новела „Туристът +1” е продължение и в някакъв смисъл завършек на „Туристът” (въпреки че мисля да има още една история за него). Другият случай беше с „Дванайсет приказки от Белегаст”. Когато излезе второ издание на книгата, използвах случая да напиша малко какво е станало след края им, малко предистория… Много ми е симпатичен този похват – и досега се хващам, че продължавам така да пиша. Кефят ме книги и филми, при които като приключиш, продължаваш да си мислиш какво става, а не да ти е капсулирано преживяването. Много от книгите и филмите, които харесвам и от които съм се учил, са точно такива.

Специално с Нейдън Романоф не знам какво се случва. Първоначалната ми идея беше да има доста повече информацията за бъдещата част от живота му. Само че новелата щеше да влезе пак в определена жанровост – да се възприема като научна фантастика, а аз не исках това. Има единствено леки намеци в тази посока – дотолкова, доколкото ако някой тръгне да я филмира, да не му трябва бюджет за специални ефекти.

В тази връзка досега получавал ли си предложения за филмиране и за издаване в чужбина?

За издаване в чужбина предложения не съм получавал – там става трудно, по-скоро ти гониш издателите. Не съм опитвал въобще. За тази работа ти трябва добър агент, който да се занимава изключително и само с това, а аз не познавам такъв човек, а и нямам подобна амбиция. Честно казано, повечето от нещата ми няма да стоят добре на други езици, защото са си български.

За филмиране, правата на „Къщата” са купени, но това нищо не значи. И в България, и по света филмовите продуценти изкупуват права на килограм, понеже е доста евтино, но след това малко проекти стигат до големия екран. При мен стана същото – платиха ми правата, изминаха три години, договорът изтече, така че сега, ако някой друг поиска, може да я филмира. Но в интерес на истината предпочитам да не съм проактивната страна. Ако някой ме потърси, съм винаги отворен, но чак аз да се занимавам – не.

Имаш ли представа какви тиражи продаваш?

Имам много точна представа, да. Около хиляда, което за България е нормално. Може би от двете издания на „Дванайсет приказки от Белегаст” общо са се продали над две хиляди бройки. Например от „Трите новели” до момента (края на януари, бел. ред.) е продаден около половината тираж, което прави около 500 книги. Няма как да се храня с това.

За съжаление!

Не знам дали е за съжаление. Има плюсове тази ситуация, защото много ясно си разделям живота на дейност, с която си изкарвам парите, и писане, което ми е само за удоволствие. Съответно никога няма да направя компромис с книга, която пиша, защото няма как да ми бъде наложен. Поради факта, че е хоби, ако я напиша изобщо, ще го направя така, както аз искам.

Следващата ти книга ще бъде сборник с дълги разкази. Ще има ли тема, около която са построени?

Нямам точно тема, а по-скоро идея за това какво ще има в тази книга. Тя ще се състои от дълги разкази – нещо средно между разкази и новели. И ми се искаше да има 7-8-9 такива парчета… Първоначалната ми идея за заглавие беше „Корени”. После реших, че така ще звучи малко помпозно, но за това става дума. Искам да се върна към историите, с които съм започнал да пиша. В този смисъл, един от разказите ще бъде киберпънк. Друг ще бъде за туриста. Третият ще е за Ники Вълков – героят от „Къщата”. А няколко от останалите няма да бъдат чак със същите герои, а ще са със същия стил, в същия жанр или свят… Аз се бях зарекъл повече да не пиша за наркотици, защото вече не ми е интересна темата. Обаче, имам идея как да се върна към този свят, но вече със съвсем друг поглед. По никакъв начин не бързам. Написал съм само един от разказите, който ще излезе в следващия брой на „Съвременник”. Мисля си за дълги тежки истории, които стават за издаване в големи и тежки списания.

Носи се слух, че едва ли не те е срам от периода, в който си писал книги-игри. Какво е отношението ти към него в действителност?

Супер положително. Това беше единственият период от живота ми, в който буквално се изхранвах с писане. Имахме забележителни тиражи – сегашното хиляда тогава беше десет хиляди. Съответно се изкарваха съвсем прилични пари. За момче на 18-19 години това беше сериозна изпълнена мечта – да може да се храни от писане. Беше страхотно! Не бих казал, че ме е срам, просто беше много, много отдавна. Аз някак си съм оставил това в миналото и не бих се върнал към него. Не си представям да пиша за игри, въпреки че има такава професия. Да не говорим, че още тогава с моя съавтор винаги дърпахме в различни посоки. Той отговаряше за игралния момент, аз – за литературния. Съответно книгите, в които аз успявах да надделея, са с малко, но дълги литературни епизоди. Докато при него е обратното. Той буташе да има игра, да има логика, мислене, а аз не съм толкова силен в това.

Доколкото знам, той в момента се мъчи да организира ренесанс на цялото нещо, за което разбира се, му стискам палци.

Какво се случва с Богдан Русев? Какво правиш, след като напусна Light и изчезна от обществения поглед?

Работя в рекламна агенция, в която между другото работех и преди да отида в Light. В списанието името ми се срещаше малко по-често просто. Особено сега покрай рекламната кампания на „Три новели”, въобще не мога да кажа, че съм изчезнал. Даже имаше един период, в който като пуснеш водата и потичам оттам. Не съм се крил в никакъв случай. До голяма степен съм ограничил писането на статиики заради самото писане. Но иначе си превеждам, пиша бавничко следващата книга и идвам на работа. Винаги се занимавам с няколко неща едновременно.

Вече имаш и блог?

Да, имам. Блогът е част от проект, който заедно с Радослав Парушев правим за ирландското уиски, което го спонсорира. Друга част от проекта е Лигата на разказвачите – състезание за разказване на истории на живо. В нея ние сме нещо като жури. Имаме и конкурс за разказ. Блогът му е просто медията. Лично за мен той е ново преживяване, защото аз съм доста резервиран към интернет като медия. Обаче не е лошо. Стига да не трябва да модерирам коментари, съм ок. А ние нарочно не сме сложили опция за такива. Предполагам, че след като приключи цялата кампания покрай уискито – следващата година по това време – лично аз едва ли ще продължа да се занимавам с блога. В момента тази медия ми е интересна, но мисля, че до тогава ще ми омръзне.

И за финал, ще превеждаш ли субтитрите на „Хобитът”?

За момента не мога нищо да кажа – имам много предварителни разговори с компанията, която ще го разпространява. За мен, естествено, ще е страхотно удоволствие – аз го възприемам дори като чест – това е нещо, което ми е важно. Така че много се надявам! Със сигурност ще гледам филма много пъти. Интересно ми е какво ще стане, защото са минали десет години от предишния. Чудя се дали десет години по-късно все още мога да се развълнувам от едно-единствено нещо. Поне засега индикациите са, че ще стане.

Хубаво е, че има неща, които са по-големи от живота ни в определен смисъл. Например Хари Потър винаги го представяха като филмовото събитие на цяло едно поколение. Това изглежда като рекламна формулировка, но като се замислиш наистина е така. Все пак става дума за 8 филма в продължение на 8 години… В този смисъл е интересно как нещо, което е в живота ми от 10 години, продължава да има значение. Радвам се, че Питър Джаксън се зае с „Хобитът”.

Пожелавам ти успех! Благодаря ти за този разговор!

П.С: Снимките са на издателство Ентусиаст, а интервюто беше взето за новия брой на списание Мика.

Коментирай