This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Хобит: Неочаквано пътешествие

Не харесвам адаптацията на Питър Джаксън на Властелина на пръстените. Всъщност обожавам първите ѝ две части, но намирам третата – „Завръщането на краля” – за толкова лишена от елементарна логика в името на прехвалената Джаксънова епичност, че сериозно ми разваля впечатлението от завършената трилогия.

Въпреки това и аз като мнозина други с все по-нарастващо нетърпение чаках появата на предисторията на „Властелина…” – „Хобит” – която беше обявена преди близо десетилетие и премина през цяла поредица от драми, на които няма да се спираме тук, за да стигне накрая до нас само преди броени дни. Или поне първата ѝ част, защото в добре познатата традиция на последните години малката толкинова книжка за деца първо се трансформира в поредица от два филма, а накрая и те се оказаха недостатъчни, така че ни беше обявено, че ще се насладим на прикуъл трилогия (тук следвайки традицията, но – с повечко късмет – не и художествените качества на епизоди от 1 до 3 на една друга велика сага).

Изгледах „Хобит: Неочаквано пътешествие” преди три дни и със сигурност ще го гледам още много пъти.

Историята в кратък преразказ за всички наши събратя по разум, които четат тази статия, преди да са свършили с превода на толкиновото творчество на една далечна планета някъде в далечното бъдеще, проследява опита на група джуджета да си върнат древното кралство Еребор, откъдето преди няколко столетия са били прогонени от дракона Смог. На страната на джуджетата застава вълшебникът Гандалф и, ако си чувал за него дори една четвърт от нещата, които знам аз, ще се досетиш, че това е голяма работа. По настояване на Гандалф към дружината се присъединява и хобитът Билбо Торбинс. Противно на всякакви предварителни залози това също се оказва правилен ход за ниския отбор.

Нашите герои се отправят на вълнуващо пътешествие на изток, по време на което се изправят срещу тролове кулинари, вълци, гоблини и каменни гиганти, срещат елфи в дома на Елронд и са спасени от сигурна смърт, благодарение на краля на орлите и неговите васали. А по време на едно случайно отклонение от дружината Билбо намира златен пръстен (който, както скоро ще разбере, има вълшебното свойство да го прави невидим) и се впуска в надиграване с гатанки с шизофренично създание на име Ам Гъл.

За да направи цял филм от тези няколко сцени, обхващащи грубо първи шест глави от оригиналната толкинова история, Питър Джаксън ги допълва с флашбеци от времето, когато Еребор е на върха на величието (и, Боже, те наистина са красиви!), както и от собствената си версия на войната между орките и джуджетата от по-миналия век (да, факт е, от картината от сражението пред портите на Мория се лее епика на талази), променя доста сериозно историята на Некроманта, Истарите и Белия съвет, от което тепърва предстои да видим какво ще излезе, и въвежда образа на Азог – оркът, който според самия Толкин отдавна вече трябваше да е загинал – като основен антагонист с главната цел той и Торин да се гледат страшно. Това последното е точно толкова тъпо решение, колкото си мислиш, и – прощавай за поредното сложно изречение – за пореден път доказва, че Джаксън е проспал онези уроци, в които се обяснява, че и от сюжети, лишени от титанични сблъсъци на отмъщение и тичащи на забавен кадър главни герои, също стават много яки филми.

Обаче като изключим Азог и може би още напълно безсмислената сцена с каменните великани плюс едно-две по-дребни неща, които съм склонен да простя на режисьора (ако си любопитен, всяко от тях включва на пръв поглед смъртоносни падания, от които всички герои излизат без драскотина), „Хобит: Неочаквано пътешествие” е едно изживяване, преминаващо от просто прекрасни до гениални моменти (песента на джуджетата и гатанките в тъмното, anyone?), допълнително подсилени от музиката на Хауърд Шор и многократните намигвания към Властелина на пръстените.

Да, той не е „Задругата на пръстена” и да, като холивудски епос, изграден върху детска история, непрекъснато се лута между бруталната сериозност на другата трилогия и забавата на едно неангажиращо приключение, но въпреки това е направо задължително преживяване. Не знам за теб, обаче за мен „Хобит” беше завръщане към позаспалото напоследък вълшебство и затова проблемите му наистина нямат значение.

Коментирай