This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Бягство от лудостта

Да поговорим за Депардийо! И по-конкретно – понеже темата за поредния гражданин на Франция, принуден от собственото си правителство да напусне страната си въобще не ме вълнува – за реакцията на неговото „бягство” в българското публично пространство. Да, тази реакция на повсеместен негативизъм, причинена: 1. от „предателството” на актьора спрямо френския народ, комуто уж дължи нещо; и 2. от избора му на страна, с чийто паспорт да смени досегашните си документи.

По първата точка, научихме, както и очаквах, че да се спасиш от узаконения държавен грабеж не било етично. Да се грижиш за обществото, в което живееш, било общочовешко задължение, без оглед на факта какво е въпросното общество. Започвайки отзад-напред, да възприемем гнусния възглед, че всеки дължи нещо на група случайни хора, просто значи да узаконим робството, от което благородната съвременна Европа теоретично се е отървала.

Да, но човек трябва да се грижи за близките си, продължава теорията, давайки редица примери с малки общности, в които всички се познават и наистина хората са си близки, сякаш те са просто компресираната версия на една огромна държава. Дори в този си вид обаче подобен възглед издиша, защото по никакъв начин не обяснява с какво право близките отнемат на човека възможността сам да избере по какъв начин да се погрижи за тях.

Тук на помощ се притичва теорията за демокрацията, която казва, че щом мнозинството от хората са гласували да ти отнемат всичко, което си постигнал, и да го дадат на онези, на които им липсват твоите умения, трудолюбие или късмет, това вече е пример за един акт на върховен морал. Така ли е наистина? Представи си, че в дома ти нахлуят трима социално слаби престъпници! Те искат да те оберат, но, освен това са и философски настроени и затова няма да го направят, без да подложат въпроса на гласуването на присъстващите. Гласувате, те печелят със 75% от подадените 4 гласа. Това оправдава ли кражбата? Или фактът, че грабителите са социално слаби е оправданието, което ни трябва?

Да, но в случая с Депардийо той е постигнал богатството си, благодарение на френския народ, продължават привържениците на идеята за „предателството” му. Според този възглед талантът и трудът нямат значение, само мястото, където си се родил. Обаче в действителност нещата стоят точно наобратно – състоянието на Депардийо не е нищо повече от награда за огромния му (духовен и материален) принос за френското общество и то е капка в морето в сравнение с това, което френският народ е получил от актьора.

Затова няма нищо неморално в желанието да спасиш постигнатото със собствените си усилия. Всъщност хората, оплюващи Депардийо, много добре го знаят – част от тях съм виждал да критикуват властите доста по-остро, когато правят опити да отнемат парите на не толкова богатите (сякаш единствено успелите заслужават да бъдат поробени!).

Жерар Депардийо обаче предизвика двоен скандал, защото не само „предаде” Франция, но и се пресели не къде да е, а в Русия. Няма съмнение, че изборът на една диктатура пред стара европейска демокрация е притеснителен, но за мен притеснението не е нито, че актьорът е направил грешка от глупост или незнание, нито, че действията му по някакъв начин ще успеят да легитимират режима на Путин. Това, което мен ме притеснява, е, че ЕС е на път да се превърне в оново място, където способните хора ще искат да живеят едва след като са изчерпали всички останали опции, включително средноазиатските и близкоизточните диктатури.

Коментирай