This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Вихър през ключалката

Когато бях по-малък и Стивън Кинг бе един от авторите, които не пропусках, Тъмната кула без съмнение беше любимата ми поредица. И до днес съм очарован от отчаяния, невъзможен поход на Роланд от Гилеад в търсене на Кулата – центъра на неговата вселена, който придава смисъл на целия му живот; наркотика, обсебил мислите му; последната и най-важна цел, която оправдава всички жертви и страдания – при все че очарованието ми вече е примесено с много повече разбиране за смисъла на онези не толкова величествени тъмни кулички, към които почти всички ние не спираме да се стремим.

Прочетох последната част на поредицата за Тъмната кула преди седем години, макар че ми е почти невъзможно да осмисля подобна времева рамка. От една страна си спомням историята не само на донякъде разочароващите финални две книги, но и на тяхното купуване, прочитане (отчасти в Студентски град, отчасти в поредица бързо сменящи се градове в Западна Европа по време на лятната ваканция), обмисляне и обсъждане (мерси, Ели) сякаш беше вчера. От друга, тези 7 години бяха толкова различна страница, че едва ли има нещо общо между онова мое „аз” тогава и това днес извън особената телепатична връзка, която позволява на второто да черпи на общо основание от спомените на първото.

Така че, когато преди около месец и половина се сдобих с „Вихър през ключалката”, донякъде се почувствах като Роланд, преди да издърпа последната карта („имаше поредица, нямаше поредица”).

Но достатъчно за мен. „Вихър през ключалката”, освен че е най-новата книга от Стивън Кинг, издадена на български, е и част от поредицата за Тъмната кула – не точно продължение и не съвсем прикуъл, защото действието започва в промеждутъка от време от края на „Магъосника” до началото на „Вълците от Кала”, връща се в дните след събитията в Меджис, а сетне и още по-назад към епохата, в която Гилеад е могъщо кралство, самият Мерлин е жив, а Рандал Флаг е възприел един по-първичен облик. Да, точно така, в книгата читателят става свидетел на три свързани истории, втората от които е разказана от героя в първата, а третата – от този във втората.

В началото на „Вихър през ключалката” ка-тетът на Роланд трябва бързо да намери убежище от зловещата буря, преведена като „мразовей” (starkblast в оригинал). На бурята ѝ е нужно много време, за да отмине, така че какво по-добро от това Стрелецът да го запълни с нова история от миналото си, в която той и неговият ка-май Джейми Ди Къри се отправят на лов за чудовището тероризиращо отдалечената Дебария. Младият Роланд, героят в тази история, също е принуден да убива време – този път в компанията на наплашено малко момче, станало свидетел на ужасяващо престъпление – и затова той на свой ред се връща към легендата за малкия Тим Рос, от която въобще е научил за мразовея.

С „Вихър през ключалката” Стивън Кинг обогатява и обърква още повече собствения си канон – при това с разказваческо умение, което малцина притежават (и което, мисля си, е пострадало лошо от относително посредствения превод). Въпреки че в книгата няма никакви невероятни сюжетни откровения – с едно изключение – които да доразвиват мотивацията и образите на героите, тя е напълно задължително четиво за всички онези, които са били омагьосани от Средния свят и са изживели приключенията на Роланд, Еди, Сузана, Джейк и Ко чак до момента, в който става ясно каква може да бъде цената за нещата, които желаем истински и отчаяно.

П.С: Изключението може да бъде сумирано с думите: „I forgive you everything. Can you forgive me?, а какво означават те в светлината на Тъмната кула ще разбереш в книгата.

Коментирай