This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Какво да се прави – част II

На илюстрацията – как изглеждат през нощта Северна Корея (в която електроснабдяването е грижа изключително на държавата) и Южна Корея (в която системата е смесена и се води дебат за пълното ѝ приватизиране).

Първата част на тази статия можеш да откриеш тук. Съветвам те да я прочетеш, преди да продължиш надолу, но, ако не ти се занимава, тя съдържа няколко предложения за подобряване на прозрачността и демократичността в политическата система. Тези промени обаче, а всъщност каквито и да било корекции единствено в рамката, в която системата съществува, поне според мен не могат да имат истински сериозен положителен резултат върху живота на българските граждани, докато държавата първо харчи близо 40 процента от националния доход и на второ място има толкова голяма власт да регулира този живот.

Показателен за валидността на първия аргумент е фактът, че политиците също го осъзнават предизборно и почти всички партии почти винаги обещават в програмите си да намалят данъците и огромния държавен апарат. ГЕРБ направи същото преди 4 години, печелейки подкрепа с обещания за намаляване на социалните осигуровки и ДДС, и подобряване работата на държавната администрация, но бързо бързо се отказа от тяхното изпълнение, след като веднъж се озова начело на властта.

Контрааргументът е, че в цяла Европа държавата харчи по горе-долу толкова. Привържениците му обаче пропускат да отбележат, че подобно ниво на държавните разходи е относителна новост в историята – до него се стига за първи път в развития свят някъде през 70-те години – по време, когато европейските нации вече отдавна са забогатели. Както икономистите знаят, на практика няма държава по света, която да е извървяла пътя към просперитета при разходи, надхвърлящи 25 процента от БВП (а дори да се намери такава, за която не съм се сетил, тя няма да бъде нещо повече от изключението, потвърждаващо правилото, на фона на всички останали). Въпросът, който би трябвало всеки от нас да си зададе е иска ли България да копира модели, създадени в много по-различна обстановка и непригодни да ѝ осигурят висок растеж, а отговорът за мен е очевиден.

Що се отнася до темата за прекомерната регулираща роля на държавната администрация, за много хора самото споменаване на думата „дерегулация” е някаква форма на сатанизъм. О, казват те, ако ограничим възможностите на бюрократите (на практика) да се месят в живота ни, всички ще бъдем оставени на произвола на зловещите капиталисти, които само гледат как да ни ограбят. Тези хора слагат знак за равенство между „държавна регулация” и „регулация” въобще, но за него няма основания в реалния живот. Когато държавата не се меси, хората сами създават регулиращи институции. Примери за това са кредитните агенции, арбитражът, организациите на работещите в различни сфери или на потребителите, които са способни да накажат даден нелоялен бизнес за толкова кратко време, колкото не е достатъчно за държавните органи дори да разберат, че има проблем. Когато се създават PayPal и eBay, например, специалистите са притеснени, че тези платформи ще осигурят неограничавани с нищо възможности за измами. В действителност обаче измами там почти не се случват, а измамниците бързо са разкривани и наказвани. Най-показателен е примерът на Wikipedia, която днес се доближава до качеството на Енциклопедия Британика, при все че ѝ липсва централен орган, който да регулира труда на авторите ѝ.

Или, казано накратко, ограничаването на държавната регулация съвсем не значи премахване на регулацията въобще – а възможност хората да изградят по-добре работещи институции от долу нагоре. Факт е, че в много развити държави по света държавата се меси в живота на своите граждани доста по-рядко, отколкото у нас, и те не само не умират от глад по улиците, но всъщност са далеч по-проспериращи. (Това, естествено, не значи, че институциите, създадени от долу нагоре винаги са безгрешни, а само, че те правят много по-малко грешки от бюрократите, които често се хващат да регулират области от живота, за които не знаят нищо.)

Всичко казано дотук, както виждаш е твърде общо, а целта на статията е да предложи конкретни мерки за стимулиране на просперитета, така че е време да продължим с тях. На първо място, ако въобще искаме да живеем добре, е време да забравим всякакви приказки за национализация – била тя в енергетиката или където и да е. Да, в момента ЕРП-тата са монополисти на пазара на пренос на електроенергия, но да се смята, че одържавяването им ще реши проблема е точно толкова глупаво, колкото да мислиш, че ще се пребориш с алкохолизма, ако пиеш повече. Столичани знаят колко по-тежка е ситуацията в държавния монопол „Топлофикация-София” (аз например плащам повече на него, отколкото за ток, въпреки че не използвам парно), а всички останали със сигурност са виждали до какво състояние докара мъдрото държавно управление компании като БДЖ и ВМЗ Сопот.

За да бъде разбит монополът в енергетиката е необходимо на първо място да бъде приватизирана и разделена Националната електрическа компания (НЕК), на второ – да се отнеме правомощието на ДКЕВР (а това ще рече на седемте човека, които членуват в комисията) да определя цените на тока и на трето да бъдат премахнати законовите норми, пречещи на навлизането на нови компании в този бизнес, и да се даде възможност на потребителите сами да избират доставчиците си на базата на услугите, които последните ще им предложат. Специално приватизацията на НЕК е нужна и защото тя е компанията с най-големи задължения в страната – 2 милиарда лева – задължения, за които никой от нас не е виновен, но които всички ние трябва да плащаме.

На второ място в списъка с държавно управляваните длъжници е БДЖ (като нейните задължения възлизат на над 800 милиона лева). Тя и НК Железопътна инфраструктура са две компании, които ще бъдат много по-полезни на обществото, ако бъдат в частни ръце. Знам, че казвайки това ще разбия сърцата на огромно количество хора, така че нека да видим какви са основните аргументи в полза на оставането им под държавен контрол:

1. Традиция – или, иначе казано, предприятията трябва да останат държавни, защото през цялата история са били такива. Това твърдение говори единствено за лошо познаване на историята, тъй като не малко железопътни линии по българските земи са били построени и управлявани от частни компании, при това не лошо.

2. Стратегическа значимост – според поддръжниците на този аргумент железниците трябва да се управляват от държавата, за да може в случай на война българската армия лесно да ги използва за придвижване. Да оставим настрана факта, че не се очаква да воюваме с никого, а, ако война наистина избухне придвижването ще е точно последният проблем на армията, както и че при сегашното състояние на железопътната инфраструктура, родните войници ще стигнат по-бързо за където са се отправили през полето с каруци, но историята отново ни учи, че, стига да се наложи БДЖ да бъде използвана от войската, това може да стане бързо и безпрепятствено, дори инфраструктурата ѝ да е в частни ръце (справка – 1888 и 1908 г.)

3. Социална роля – да, но железниците осигуряват достъпен превоз за социално слабите, твърдят нашите опоненти от ляво или поне онези от тях, които никога не са се возили в автобуси на частни компании. Именно автобусите играят социалната роля, приписвана на БДЖ, осигурявайки доста по-бърз, по-евтин и по-удобен превоз за своите клиенти.

Подобни на горните са доводите в защита на други държавни компании, като например Българските пощи и Топлофикация, а също и моя любим Център за градска мобилност, за който вече съм ти говорил. Само тези три предприятия имат дългове за над 650 милиона лева, така че, ако успее да ги раздържави, обществото ще си спести съмнителната чест да плаща за некомпетентността или корумпираността на хората, които ги управляват уж от наше име. На второ място, ако те си имат истински собственици, които не могат да прехвърлят загубите на нас, последните ще бъдат много по-мотивирани да ни предоставят по-качествени услуги на по-ниски цени, точно както това се случва в сфери на икономиката, в които липсват държавно гарантираните монополи.

Разбира се, по отношение на цените има един тънък момент, за който повечето хора рядко се замислят. За да го илюстрирам, ще ти дам за пример Центъра за градска мобилност. Понастоящем цената, изписана на билет за градския транспорт в София, е 1 лев. Това обаче не е истинската цена на билета. Истинската цена се образува, когато приходите от продажбите на билети се съберат с парите от данъци, които се наливат в компанията (и които за тази година, мисля, са над 90 милиона лева), към сумата се прибавят парите, които ЦГМ дължи на кредиторите си – защото те пак могат да бъдат платени само от нас – и целия сбор се раздели на броя на продадените билети. Тази цена е доста по-висока от 1 лев, но ние не го забелязваме, защото тя е хитро разбита на горните компоненти, два от които са на практика невидими за нас.

Не искам да бъда прекалено краен! Със сигурност ще се намерят държавни компании, които би трябвало да останат под държавен контрол на този етап, и аз веднага ще призная, че АЕЦ Козлодуй е една от тях (всъщност единствената, за която се сещам в момента, но карай!).

Както сигурно си забелязал, днешната статия вече е точно толкова голяма, колкото тази от вчера, а аз имам да ти кажа още доста, така че като същински герой от Хиляда и една нощ смятам да се спра, преди да съм те уморил от скука, и да продължа (и, надявам се, завърша) дискусията за положителната роля на намаляването на държавните разходи и на правомощията на политиците да се бъркат в живота ни в Какво да се прави – част III.

4 Comments

  1. Николай says:

    Добра и интересна статия. Не съм съгласен с някои от предложенията на Юри. Например – приватизацията на НЕК. Дори и в условията на либерализиран енергиен пазар, е безумие да приватизираш преносното предприятие, защото то е източник на постоянен приход, независещ от конкуренцията на пзара. Всеки един търговски участник следва да заплаща цена достъп и цена пренос на това предприятие, в това число и всички транзитни такси, касаещи износа на ток. Да, наистина НЕК има близо 2 млрд. задължения (главно заради безумията наречени Цанков камък и АЕЦ Белене), за които са теглени кредити, които са обезпечени именно със собствеността на тази преносна мрежа. В момента тече преструктуриране на НЕК, като се опитват да разделят двойната функция, която се изпълнява в момента – преносно предприятие и обществен снабдител. Но най-големият им проблем е точно това обезпечение, тъй като кредитът е теглен от НЕК ЕАД, те искат да изнесат мрежата в ЕСО, а НЕК да остане само търговец (да купува и продава ток). Също така е излишно външен инеститор да влезе в НЕК, тъй като състоянието на мрежата високо напрежение е доста добро на фона на останалата, така че не е необходимо кой знае каква инвестиция в нея. НЕК е на този хал заради лоши политически решение, задоволяващи конкретни интереси. Но не съм съгласен, че това е причина да се отказваме от този печеливш за мен актив като преносната мрежа.

    Относно възможността потребителите сами да избират услугите и доставчика (този последен етап от либерализирания пазар) – това е доста далечна переспектива и да по мое мнение, преди тя да се случи, трябва да се случат доста други неща, като ще е голяма грешка ако се “избърза”. В момента в енергетиката има “кръстосано субсидиране” – бизнесът субсидира бита, плащайки много по-висока цена, с която се цели да се поддържа по-ниска цена за обикновения човек. Либерализацията на пазара би предизвикала първоначално поне двойно увеличени на цената за битовия потребител, но като всеки свободен пазар след 4-5 години това ще доведе цената до сегашните нива или до по-ниски. Но кое правителство е готово да поеме този социален удар върху хората и то във време на криза? Първото, което е по-важно да се случи, е бизнесът на излезе на свободния пазар (да се надяваме от 01.07.2013 г., когато средното напрежение ще може да излезе там). След тази дата ще може да се прецени доколко има переспектива за либерализация на този сектор в България

  2. Ами, според мен, въпросът е приход за кого и печалба за кого от една страна, и разход за кого от друга. Дори да предположим, че НЕК ще започне да носи приход в близко бъдеще и ще покрие сама дълговете си (каквато не е перспективата към момента), печалбата, на която би излязла компанията след това, няма да попадне в българския народ – просто не съществува механизъм подобно нещо да се случи. Виж, ако НЕК продължи да губи (а ти сам казваш, че всичко до голяма степен зависи от политическата конюнктура, която няма изгледи да се подобри), всички работещи ще трябва да платим загубите ѝ :).

  3. Николай says:

    Но какво повече ни дава приватизацията в полза на чужд инвеститор? Основните плюсове обикновено са: добре работеща корпоративна структура (заместваща държавния манталитет на работа), ограничаване на ненужните раходи, както и инвестиции в модернизиране на мрежа и съоръженията и в човешки капитал. За щастие, НЕК и АЕЦ Козлодуй са едни от държавните предприятия, които през прехода задържаха високото ниво на квалификация на служителите си, както и това материалната им база да е на високо, дори и по европейските стандарти ниво (най-вече АЕЦ Козлодуй). Така че за точно за този плюс не ни е нужна приватизация. Печалбата отново няма да отива в държавата, а и ако е собственост на чужда компания, винаги ще е налице една инициатива от страна на държавата да ограничи тази печалба, пренасочвайки средствата към участници по веригата, които са държавна собственост. Това ще откаже бързо някой сериозен чужд инвеститор. Енергетиката се нуждае от основна реформа по целата верига, започваща от всеки произовдител и стигаща до крайния клиент. Приватизацията, на НЕК няма да реши нейните проблеми, а просто ще прехвърли отговорността от държавата на трето лице.

  4. Информиран says:

    Николай, Юри е своего рода радикал-либерал със силни нотки на идеализъм. Доста рядко срещано животно в държавата ни – въобще и особено напоследък. Направо изчезващ вид. Но това, което ми прави впечатление е, че в повечето си позиции е изключително обективен, избягва популизма и, както се казва, “си е написал домашното”. Изключително приятно изненадан съм от този блог и мога с удоволствие да възкликна: “Уважаеми господине, не съм съгласен с мението ви (поне не с всичко, но с много всъщност съм), но бих дал живота си за това, че го имате!”

Коментирай