This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Либертарианството – част II

В тази статия продължавам с отговорите си на някои от основните критики срещу либертарианството. За да я прочетеш, съвсем не е нужно да си погледнал първата част на настоящата поредица, но трябва да знаеш, че в нея говоря за основите на либертарианската философия – които противниците ѝ имат навика да не познават изобщо – както и за най-острите (и, разбира се, погрешни) обвинения към тези, които я изповядват – а именно, че не им пука за солидарността между хората и че са завършени егоисти.

Днес ще се позанимаем с други нападки, за които мисля, че заслужават внимание. При избора си, трябва да отбележа, не съм се водил от стремеж към изчерпателност и не мисля, че е възможно даже да бъдат събрани на едно място всички глупости, никнещи почти ежедневно по адрес на либертарианството, като например, че то е налагано по света от правителството на САЩ и неговите „проводници“, че за либертарианците най-смислените човешки действия „са купуването и продаването, а най-висшият идеал се състои в достигането на максимална печалба“ и че философията им води до морална и интелектуална деградация. Ако си достатъчно тъп, за да повярваш в тези глупости, или толкова покварен, че да ги твърдиш на всеослушание, едва ли има смисъл да продължаваш да четеш – не вярвам, че нещо в долните редове ще ти се стори разбираемо (да, Волгин, за теб говоря).

От аргументите срещу либертарианската философия, на които мисля, че трябва да се отговори, най-странен ми е този, че

Тя е погрешна в своето тълкуване на човешката природа, неразбиране как функционира обществото и пълен провал да се адаптира към променящите се обстоятелства

Причина да не понасям това твърдение е, че в него имплицитно са заложени допусканията, че човешката природа е добре опозната от една страна и, че критиците ни – за разлика от нас – разполагат с познанието за нея, от друга. За мен подобни допускания са прекалено смели. При все че всички човешки същества имат определени общи характеристики, които ги отличават от останалите животински видове, в действителност те показват и множество черти, по които се различават едни от други. Някои хора са безподобни егоисти (в негативния смисъл, който се влага в думата в наши дни) и рядко биха направили нещо за някого, други винаги са готови да помогнат на ближния. Някои обичат да спортуват, други – да похапват, трети харесват и двете. Някои не вършат нищо, без да им се плати, а други толкова обожават работата си, че биха давали пари да я работят. Някои обичат секса, някои обичат модерното изкуство, някои обичат природата, някои обичат да пътуват, някои обичат да се излежават, някои обичат да четат, някои обичат разговорите в компания, а други усамотението, киното или например бънджи скоковете.

За да стане още по-сложен въпросът за дефинирането на човешката природа, буквално всяка от хилядите разлики, които можеш да намериш в характера на двама или повече души (като например тотален нихилист срещу редовен участник в Българската Коледа), може да се комбинира с всяка от останалите (запален по филмите vs. обича книги), превръщайки всеки отделен човек в уникална вселена.

Когато говорят за човешката природа обаче критиците на либертарианството нямат предвид общите ни характеристики (ходим на два крака, нуждаем се от храна, за да оцелеем, живеем в големи стада, които наричаме общности) – тях няма как и да ги сбъркаме. Те изказват твърдения като „либертарианците приемат, че хората са програмирани да бъдат само егоисти, докато в действителност сътрудничеството е връхната точка в човешката еволюция“. Тези допускания не просто не са верни (напротив, ние много добре знаем, че хората могат да бъдат не само егоисти, но всякакви), но и разкриват, че противниците ни от своя страна правят оборими генерализации (иди обяснявай на човек, избрал доброволното отшелничество, че абсолютно всички ние сме програмирани да си сътрудничим).

В резултат от тези генерализации – и от необоснованото предположение, че някои хора знаят достатъчно, за да ги правят – се раждат проекти за социално инженерство от типа на болшевизма и нацизма, които, веднъж овладели властта, водят до катастрофални последици. Докато въпросните проекти обаче винаги изхождат от претенцията за висше, „научно“ разбиране за човека, либертарианската идея е изградена върху точно обратното допускане – че хората са твърде различни и заради това никой няма правото да им налага как да живеят.

Докато в едно марксистко общество гражданите не могат да притежават частна собственост без оглед на това какви са желанията им, в една нацистка държава те няма да оцелеят, ако са евреи, а в съвременната демокрация им е забранено да оттеглят подкрепата си за социалната държава, в общество, изградено върху либертарианските принципи, марксистите биха имали възможност да се отделят в своя си общност, в която отделните индивиди да дарят собствеността си на колектива, щом това диктува природата им, при единственото условие всичките ѝ членове да принадлежат към нея доброволно, нацистите ще могат да не допускат евреи на земята, която притежават законно (но не и да прилагат насилие срещу тях), след като антисемитизмът е част от тяхната природа, онези, които искат да запазят днешната „солидарна“ пенсионна система, спокойно могат да го сторят в рамките на собствената си доброволна общност, стига да не го налагат на останалите и т.н.

В този смисъл няма как либертарианството да почива на погрешно тълкуване на човешката природа, защото – за разлика буквално от всяка друга политическа идеология – то залага на виждането, че елементарните генерализации по темата пренебрегват уникалната природа на всеки отделен индивид.

Що се отнася до предполагаемото ни неразбиране как функционира обществото, реалната ситуация е много подобна. Няма такова нещо като общество, подчинено на вечни и непоклатими закони, които следва да бъдат „разбрани“, а това, което определяме с този термин, най-общо казано включва сбора от непрестанно променящи се и вечно застъпващи се във всевъзможни конфигурации групи от хора с различни интереси, възгледи за света, любими хобита и предпочитания по буквално стотиците хиляди различни въпроси, които ги вълнуват.

От осъзнаването на горния факт следва и осъзнаването, че именно доктрините, които изхождат от някаква своя предварителна концепция за природата ни и груповото ни функциониране (като например, че частната собственост не е присъща на хората и следователно общество, в което тя е забранена, ще работи по-добре) не могат да се адаптират – поне не бързо – към променящите се обстоятелства. Либертарианството е далеч по-скромно в претенциите си и, тъй като признава правото на всеки да бъде различен, разбира и, че обстоятелствата непрекъснато се променят, така най-добрият начин да се адаптираме към промените е да не налагаме насила на другите определени виждания за това как би трябвало да изглежда света.

Като следствие от горното, ние – привържениците на философията на свободата

Не харесваме държавата в съвременния ѝ вид

А това дава повод на критиците ни да твърдят, че сме противници на държавата като цяло и редом с нея на всички останали човешки институции.

Да обърнем внимание на първата половина от това обвинение! Истина е, че в модерното либертарианско движение съществува разделението на минархисти (което ще рече хора, на които държавата не би им пречила, стига да бъде сведена до три базови функции – да опазва правовия ред, да ни защитава от външни врагове и да играе ролята на безпристрастен арбитър в споровете помежду ни) и анархисти (хора, според които дори тези трите могат да се оставят в ръцете на доброволния сектор).

Но в изчистения си вид горната критика срещу нас приема малко по-различна форма, тъй като онези, които я изказват, неизменно използват думата „държава“ като синоним на „ред“, намеквайки – а често пъти и натъртвайки в прав текст – че, опитвайки се да ограничим или елиминираме държавното управление, ние в действителност целим да заменим реда с хаос (дума, която на свой ред винаги се използва като синоним на анархия).

За пореден път опонентите ни не могат да бъркат повече. Либертарианството вярва в реда (и именно поради тази причина Сомалия няма как да е „либертариански рай“… но за това по-късно), само че за разлика от други философски и политически учения прави разлика между две негови разновидности. Първата е онази, която нашите критици имплицитно приемат за единствена и само тук ще наричам „насилствен ред“. Този ред се налага от държавната власт. В голяма степен той произхожда от патерналистичното виждане за света, според което хората не са дорасли да се грижат за себе си и затова се нуждаят от силна ръка, която да ги насочва в правия път, налагайки наказания за грешките им (как в изконно грешното човечество непрекъснато изникват такива велики и непогрешими личности, които да дефинират грешките и наказанията, философията на патернализма отказва да обясни).

За мен няма никакво съмнение, че в определена форма насилственият ред ще продължи да ни съпътства.  В крайна сметка хората наистина не са съвършени и някои от тях ще вредят на другите, отнемайки живота или собствеността им, или разрушавайки здравето им без значение в какво общество живеят. Как да избягаме от произволното дефиниране на това какво е вреда и да прекратим практиката самозвани пророци да налагат техните собствени разбирания като общовалидни е тема за съвсем друг разговор, на която няма да се спирам тук.

За нашите цели е важно да обърнем внимание, че либертарианците смятат, че в допълнение към другия има и „естествен ред“. От философска гледна точка идеята за него е следствие от по-зрелия възглед, че хората все пак не са деца и живеейки живота си, както намерят за добре (стига да не инициират насилие спрямо останалите), ще съумеят да го подредят по-правилно, отколкото, ако следват нечии чужди нареждания. В реалността естественият ред е навсякъде около нас и винаги е бил – дори във време на зловещи тоталитарни диктатури. За повечето хора не е небходимо държавата да им казва, че трябва да се държат почтително към родителите си, да помагат на близките си или да дават най-доброто от себе си за децата си. Ръкостискането в началото на някоя среща не е предвидено в закон, но при все това ние знаем кога е уместно. Не купуваш подаръци за рождените дни на приятелите си, защото някой мъдър бюрократ те е научил, че такова е дължимото поведение. Огромното мнозинство от хората не крадат не от страх от затвор, а защото моралът им не позволява да причиняват на другите това, което не искат да се случи на тях. И така нататък.

В действителност, настоявайки за ограничаване на държавната власт, либертарианството няма за цел да премахне реда изобщо, а просто да промени съотношението между реда, налаган по насилствен път, и естествения ред, залагайки на презумпцията, че, щом става дума за техния собствен живот, хората (които съвсем не са толкова тъпи и недорасли, за каквито ги приемат социалистите) знаят по-добре как да го подредят от някакви дистанцирани бюрократи или компютризирани планове.

Оттук непринуденият поток на мисълта ми ни отвежда към обвинението, че понеже не харесват особено държавата, либертарианците мразят и всички човешки институции. Ако размишленията ми в действителност са били така непринудено поднесени, колкото ми се ще да вярвам, и ти си успял да ги проследиш, вече трябва да си се досетил, че ние нямаме проблем с институциите като цяло, а единствено с онези от тях, които налагат авторитета си чрез насилие. Доброволните институции от типа на арбитражни съдилища, фондации, създадени да помагат на определени хора, групи за взаимопомощ, частни фирми, благотворителни училища и приюти за бедни и, както хиляди други са напълно съвместими с философията на либертарианството.

Ако пък си прегледал и първата част на тази поредица, знаеш, че по план ми остават още две критики, които да коментирам: 1. Сомалия е либертарианският рай и 2. ако „утопията“ ни вземе, че се приложи някъде, ще настане Армагедон. Днес бях прекалено многословен, така че в проверената традиция на Шехерезада ще продължа с тях някоя друга вечер (или там, когато намеря време за писане).

Заключението следва!

1 Comment

  1. Жилов says:

    За мен беше сериозна стъпка да разбера фундаменталния принцип, че хората нямат право да вредят на другите, но имат право да вредят на себе си. И че никакъв разум, развитие и свобода не биха били възможни без това. Има един фантастичен разказ, “Със скръстени ръце”, който показва какво се случва, ако хората нямат право да поемат риск и да си самонанасят вреда.

Коментирай