This option will reset the home page of this site. Restoring any closed widgets or categories.

Reset

Why So Serious?

Чудя се колко ли творци в историята на човечеството са ставали жертва на тесногръдите разбирания на чичковци и лели, които отдавна са забравили какво е да бъдат млади и да се забавляват. За някои, разбира се, знам. Операта на Моцарт Дон Жуан е определяна от своите съвременници като „нечестива“ и „неморална“. Критици сравняват танцовите умения на Елвис Пресли с тези на „стрийптизьорка“, наричат феновете му „идиоти“ и се чудят що за баща би бил човек като него. През 80-те, когато музиката на Пресли вече е всепризната класика, на ред са новите рок и метъл банди, които естествено отново развращават следващото поколение млади, а през 90-те, когато музиката на Guns N’ Roses пък е приета за непреходна класика, при все постоянството на секса и насилието в тематиката ѝ и скандалното (е, за възрастните хора по това време) поведение на Аксел Роуз, идва редът на хора като Еминем.

Днес едва ли ще чуеш много мнения, че Еминем е скандален и развращаваш младите, но пък виж, рапърите след него… те вече трябва да се забранят (по подобен начин, в България аурата на сериозност до такава степен се е заформила около Ъпсурт, че много от хората, критикуващи Видимо доволни в последните седмици, дават за контрапункт именно творчеството на Хазарта и компания – а това мен само ме кара да се чудя тези хора тъпи ли са, никога ли не са слушали парчета като Нон стоп, Чекай малко и Три синджира Боби, както и почти всичко друго на Ъпсурт, или просто са истински, истински лицемерни).

(Впрочем, аз харесвам Ъпсурт – това обаче не е достатъчно, за да не видя очевидния абсурд в това да критикуваш възпяването на вземането на наркотици, пиенето, безразборния секс и предполагаемото опредметяване на жените и да си фен на група, чиито теми са абсолютно същите.)

Което ни връща към основната тема на този материал, а тя е, че изглежда нищо не се е променило във възприятията ни в последните няколко века. Докато са млади, повечето хора са относително освободени, отворени за нови идеи, провокации и творчески проявления (колкото и нелепи да са те понякога), и готови да експериментират, и това в общия случай не се отразява никак негативно на живота им по-нататък. Веднъж започнали работа и създали семейства обаче, същите тези хора преминават в другата крайност, набързо забравят за глупостите, които самите те са вършили допреди броени години, и започват да цъкат с език по отношение на „моралния разпад“ на младото поколение.

Честно казано, това щеше да си бъде проблем единствено на въпросните индивиди, без време превърнали се в чичковци и лели, ако не бяха два аспекта от поведението им. Първият е свързан с крещящия начин, по който те започват да се оплакват от предполагаемото разпадане на обществото, което иначе би трябвало да се грижи за децата им, и от предполагаемите щети, които произведение от Дуан Жуан та до Видимо доволни нанасят на младото поколение. (Докато в действителност, ако се допиташ до социолози и икономисти, те ще ти кажат, че поне от два века насам насилието в развития свят непрекъснато спада – и тази тенденция се отнася и до сексуалното насилие и насилието в рамките на семейството – а положението на жените непрекъснато се подобрява.)

Изпитвам съжаление към децата на подобни родители. Човек, който уверено твърди, че една песен (или пък картина, комикс, книга, игра, пиеса или филм) може да повлияе повече на отрочето му от собствените му непрекъснати грижи, или признава нежеланието си да поеме отговорност като родител, или е абсолютен лицемер – а последното значи, че е вероятно личният му пример да възпита потомството му в ценност като лицемерието.

Другият много дразнещ аспект от поведението на чичковците и лелите, е готовността им да се разделят със свободата си само и само да видят онова, което лично те не харесват, забранено, стъпкано в земята, изгорено или изличено от човешката памет. Както съм споменавал и преди, основната разлика в манталитета на свободните хора и робите е, че първите приемат и дори са готови да се борят за свободата на изразяване именно на онези идеи, които по никакъв начин не им допадат, докато вторите нямат проблем да дадат на всеки кандидат-робовладелец властта да забрани идеите, които ги дразнят, без да осъзнават, че рано или късно тази власт ще бъде използвана също толкова безкомпромисно срещу тях самите.

Впрочем, аз лично нито се дразня на Видимо доволни, нито смятам, че точно тази песен по какъвто и да е начин е по-скандална от много родни произведения, чиито изпълнители днес се приемат за класици (pop quiz, кой е авторът на следните рими: Пие бира и е доста диво/ А отпред има ей такъв балкон и С чаша бира в ръка и младо гадже до мен/ днес ще бъде така целия ден/… Щом го потъркам, на гаджето му става гот/ не, няма да сбъркам, ако кажа „това е живот“?).

Е, Криско вероятно няма да заеме такова място в пантеона на великите български изпълнители, каквото съвсем заслужено се пада на Георги Минчев – на когото принадлежат римите, цитирани по-горе – но аз съвсем няма да се учудя, ако след десетина година започнем да го даваме за пример за сериозна музика на фона на ония новопоявили се идиоти, които развращават младото поколение.

Коментирай