Алтернативната България
Покрай новините за конгреса на партията™, громящ предателите и обявил победата на колективния разум, емоция и интуиция на БСП (каквото и да значат тези думи в главата на Сергей Станишев), както и триумфалното завръщане на идеите на Маркс, с чиято помощ явно ще се променя „посоката на развитие на страната“ (предполагам, на изток), кадрите, заснели премиера Орешарски в компанията на един брутален диктатор и дискредитирания държавен глава, чиято политика за малко не вкара народа му в гражданска война, статийките в леви медии, използващи термини като „класова война“ и призоваващи държавата „да се завърне от изгнанието“, както и връщането към „самокритиката“ в лексиката на министър-председателя ни, човек не може да не се запита в коя година го е запратила ироничната съдба и да не се замисли върху теорията, че вместо да се движи по права линия историята криволичи по пътя си, така че бъдещето не винаги е непосредствено пред нас, а миналото понякога отказва да играе ролята на мрачен спомен и със зъби и нокти се бори да ни навести отново, за да сложи прът в и без друго едва кретащата напоследък каруца на прогреса ни.
Сюрреалистичната картина на тази стара нова България, в която някак неусетно водещ стана мотивът, че свободата е робство (който в прочита на червената партия се трансформира в твърдението, че десните политики са отговорни за проблемите на страната, а левите ще я измъкнат от блатото – едно твърдение, впрочем ежедневно опровергавано от реалността, но кой ли очаква от Станишев и co. да боравят с доказателства), брилянтно се допълва от политическия възход на господин Бареков, в последно време сдобил се с подкрепа от страна на цял куп псевдоинтелектуалци.
Признавам си, че от позицията на страничен наблюдател привидната колективна лудост вляво и оформянето на кръга по интереси около бившия раболепен подмазвач от епохата Борисов са безкрайно интригуващи за следене – все пак никога не съм очаквал да живея в страна, в която (напоследък поизбледнели) елементи от съвремието се сблъскват с такива от авторитарното минало, а пропагандата по оруеловски е на път съвсем да измести свободното слово в печатните и електронните ни медии извън интернет.
Проблемът обаче е, че аз не съм само наблюдател, ами и живея в България, чиито политици в последно време правят и невъзможното, за да отхвърлят ценностите, благодарение на които страната може да стане свободна, уважавана и просперираща, заменяйки ги с онези, които поне четири пъти я докараха на прага на катастрофата в епохата на почти пълен монопол на БСП във властта между 1944 и 1997 година.
Казват, че историята има навика да се повтаря като фарс, но, ако не внимаваме, нищо чудно да стигнем дотам да си спомняме с умиление за фарса, който ни залива днес, изправени лице в лице с трагедията, която няма как да не го последва.
