А онези вътре?
Докато историята – надявам се – ще запомни днешния ден като денят белязал началото на последните издихания на кабинета „Орешарски”, за мен той ще остане и с поредните примери за непремерена наглост от страна на политици, на които съвсем скоро ще се наложи отново да поискат доверието на българските избиратели. Да, става дума, както за депутатите от Атака, които съвсем демонстративно показаха кой командва парада и че този парламент не може да просъществува и ден без легитимацията на психично волния им лидер, така и за онези от БСП, които пък заявиха, че „за тях проблем не са демонстрациите, защото очаквали протестите да затихнат”.
Но най-вече държа да цитирам водача на социалистите Сергей Станишев, който за пореден път повтори тезата си, че протестиращите срещу управлението на неговата партия и съюзниците ѝ са нещо като 200-300 „добре идентифицирани, мотивирани хора, които представляват определени интереси в това число икономически”, а не гласа на българите. Такова твърдение не е кой знае каква изненада в светлината на факта, че отдавна знаем, че господин Станишев не се справя добре с броенето, а и на този, че напоследък стана ясно и, че като типичен български политик не обръща внимание на онези социологически проучвания, които не му изнасят (например установявайки, че подкрепата за протестите е в рамките на 85 процента при +-2-3 процента социологическа грешка).
За мен по-интересно е дали Станишев наистина вярва, че колегите му в парламента представляват гласа на гражданите. Същите депутати, които ежедневно демонстрират презрението си към техните искания? Които продължават със скандалните назначения и още по-скандалните законодателни промени? Които за миг не спират с опитите да насъскват едни срещу други различните социални прослойки в страната? Проявяват пълна нечувствителност към изкрещения в лицата им дневен ред на обществото? Легитимират Волен Сидеров и ни правят за смях пред света, предоставяйки му властта да бори корупцията и да защитава етиката? И не на последно място, в пика на влиянието си преди месец бяха подкрепени от едва 20 процента от българските избиратели (а днес – по всичко личи – ще са щастливи, ако получат и половината от тези гласове)?
Те ли са нашата съвест, нашата гордост и нашата надежда за по-добър живот?
Благодаря, господин Станишев! Сравнявайки Вас и вашите колеги с добре идентифицираните и мотивирани хора, които виждам по улиците всеки ден, и към които принадлежат повечето от най-честните ни журналисти и блогъри, много от големите ни актьори и музиканти, почти всички неправителствени организации, които уважавам, както и доста политически лица с достойнство, включително от собствената Ви партия (без да забравям и хилядите прекрасни млади личности, отстояващи бъдещето с разнообразните си таланти), винаги ще предпочета тях.
П.С: Илюстрацията е от Facebook. Нямам представа кой е първоизточникът ѝ, но се надявам да не се разсърди за най-наглото ѝ включване в тази статия.
