Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Бягство в огъня

Когато преди няколко седмици правителството обяви ден на траур в памет на самозапалилия се Пламен Горанов, с приятели си говорихме, че единственото, което ще постигне този акт на откровен популизъм, е да направи самозапалването „готино” и „модно” решение за всякакви хора с психически проблеми, желание да сложат край на живота си или просто нездрав стремеж гласът им да бъде чут.

Последните дни ясно показаха колко прави сме били – вчера полицията попречи на 73-годишен мъж да се запали пред президентството, а по-рано през седмицата в нестандартни опити за изнудване археолог и редактор на списание заплашиха да си драснат клечката, ако държавата не вземе да обърне внимание точно на техните проблеми.

Самозапалването бе превърнато в мода от две лъжи, които са толкова удобни на определени политически кръгове, че се разпространяват като горски пожар, подсилвани от характерната за нас негативна нагласа към живота, по линия на която изпреварваме не малко провалени държави. Първата лъжа, гласи, че днес България е в безизходица, животът на нейните граждани е провален, ужасно бедни сме и нямаме перспективи за бъдещето. Всъщност истината е, че – макар и безспорно да можеше да постигне повече – страната ни е на светлинни години пред положението, в което се намираше по време на кризата от 1997 г. Само за илюстрация, по това време над 36 процента от българите живеят под прага на абсолютната бедност. Днес този процент е по-малък от 3.

През 1997 г. България наистина бе в безизходица и все пак никой не се самозапали. Нещо повече, историята показа, че в крайна сметка изход има и той се олицетворява от разумната политика на ограничаване на държавата и подсилване на частния сектор, която промени живота на огромното мнозинство от нас в положителна посока. (Въпреки че – пак казвам – тази политика можеше да бъде следвана много по-последователно и резултатите да бъдат несравнимо по-добри… което обаче не влияе на факта, че видим напредък все пак има и обикновените българи днес живеят далеч по-добре отколкото през годините на комунизма и първото десетилетие на прехода.)

Втората лъжа в основата на епидемията от самозапалвания гласи, че като сложиш край на живота си извършваш акт на геройство. Истината е, че самоубийството е форма на бягство. Героите не бягат, те остават да се борят за ценностите, в които вярват, без значение колко отчайваща е ситуацията (а вече уточнихме, че у нас ситуацията въобще не е толкова отчайваща, колкото би могла да бъде). Страхливците бягат. Героите виждат проблемите, но в същото време намират възможности и решения. Пред страхливците проблемите се изправят като непреодолима стена. За героите има бъдеще. Останалите ще продължат да се оплакват, дори да заживеем 10 пъти по-добре.

Всяка смърт е ужасна. Така че, ако наистина ценим живота, ще престанем да героизираме самоубийците и ще започнем да полагаме повече усилия да им помагаме да живеят, вместо да ги бутаме в пропастта.

5 коментара

  1. Божо каза:

    С всичко съм съгласен, само не и с процентите. 97-а година аз лично тогава бях много по-зле от сега, което не ми пречи да виждам какво става. Кризата от 97-а я усетихме най-силно в София, в провинцията по-слабо, а по селата – хич. Сега е обратното. В София положението се крепи, докато извън нея е катастрофално.

  2. Виж, това, което отличава разумните хора от масата, е, че могат да правят разлика между субективния си поглед върху света и реалността сама по себе си. Субективното мнение на хората е било, че Земята е плоска и Слънцето се върти около нея. Това не го прави вярно. Също така няма никакво значение дали ти лично си съгласен със статистическите данни, които цитирам, защото няма как да имаш необходимия поглед върху света, за да бъде мнението ти по-меродавно от тях.

    Данните са такива. Разбира се, ти можеш да твърдиш, че те са манипулирани и на теория е възможно да си прав (при все че в конкретния случай аз съм абсолютно убеден, че не си, на базата на това, че имам достъп до достатъчно – според мен – първична информация, за да правя информирани изводи). Това вече е отделен въпрос :).

  3. Нека само като пример да вземем твърдението, че кризата от 97-ма е усетена най-силно в София. Аз тогава не живеех в София и смея да твърдя (въпреки че бях достатъчно малък естествено, за да не съм напълно сигурен в случая), че кризата беше усетена ужасно силно в родния ми град. Сега се прибирам там почти всяка седмица и мога да ти гарантирам, че положението въобще не е катастрофално, нищо, че става дума за провинцията. Същото се отнася за много други населени места, в които съм бил или за които си говоря с приятели.

    Напълно вярно е, че има разлика между столицата и останалата част от страната. Но, ако направим сравнение с 97-ма, тогава – както писах по-горе – над 36 процента от българите живеят с еквивалента на по-малко от 1 долар на ден или под 30 долара на месец. Преди около час си писах с една приятелка, която се занимава със статистически проучвания – в момента възприетият при тях праг на бедността е еквивалентен на 163 долара на месец – т.е. над 3.75 пъти повече (при положение, че стойността на долара за периода е спаднала, благодарение на инфлацията, така че 1 долар от 1997 г. се равнява на 1.447 долара сега). И въпреки това, под него са едва половината от хората в сравнение с предишната криза.

    Така че, не, положението ни въобще не е катастрофално. Манталитетът ни е такъв, че не виждаме всички прекрасни неща, които се случват около нас, въпреки глупостите на политиците :).

  4. Божо каза:

    97-ма, тогава – както писах по-горе – над 36 процента от българите живеят с еквивалента на по-малко от 1 долар на ден или под 30 долара на месец.

    По-важното е, какви бяха цените тогава и какво можеше да се купи с тоя долар.
    Знам как живее майка ми с 230 лв. пенсия, като лекарствата ѝ струват 100, а токът около 60 лв. Да, пращам ѝ пари допълнително, но има хора с по-малки пенсии/доходи, на които няма кой да им прати.

    Статистиките може да изглеждат розово, но реалността е много различна.

  5. НИЩО не можеше да се купи с еквивалента на един долар тогава!

    И, за да съм напълно точен, нарастването на цените след 1997 г. изостава чувствително спрямо нарастването на доходите. Статистиките отразяват относително голям отрязък от реалността – твоите (и моите) лични преживявания отразяват само един много по-малък отрязък от нея. За Бога, нали си учен – виждал съм, че се ядосваш, когато някой заблуден фен на хомеопатията излезе със същите аргументи за статистиките и реалността, каквито използваш сега. Моля те, прилагай един и същи подход, иначе язък за интелекта ти :).

    (Това последното, да подчертая, не е опит за заяждане.)