Врата в полето
Наскоро ми се наложи да се сблъскам с местната администрация в родния си град. Тогава разбрах, че, за да платя някаква административна такса от 30 лева, трябва да я преведа по банков път чрез единствената оторизирана за това банка с трибуквено име (чийто офис удобно е разположен в самата сграда на администрацията) като ѝ платя 3 лв. такса за превода. За справка, когато не трябва да се занимавам с държавата и правя банкови преводи на свободния пазар, тази такса е точно… 0 лв., независимо от техния размер.
Историята от горния параграф щеше да бъде просто дребен пример за престъпното срастване между държавната власт и няколко влиятелни „бизнесмени“, което всеки ден ограбва по малко от парите ни, прехвърляйки го в техните джобове. Да плащаш по 3 лева за услуга, която другаде е безплатна, е меко казано тъпо и, ако прибягването до споменатата банка не ни беше наложено от администрацията, тя или щеше да бъде прегазена от конкурентите си или да започне да предлага по-добри условия на своите клиенти.
Има причина, разбира се, историята ми да не е само любопитен куриоз и тя е, че банката с трибуквеното име – за което навярно вече си се досетил – е основен депозитар за парите на множество държавни предприятия и е публична тайна, че с тях през последните години беше финансирано изграждането на една популярна медийна империя, която пресели десетки хиляди български граждани в паралелния свят, рисуван от проправителствената пропаганда по Сталински, отнемайки им част от възможностите за достъп до алтернативна информация и същевременно превръщайки немалко смислени журналисти в проводници на една модерна интерпретация на новоговора.
Връзката държавни пари – медийна власт е съвсем пряка. Малко хора биха имали желание и възможност да инвестират от собствените си приходи в медии, работещи изцяло на загуба, а и онези, които биха го направили, нямаше да имат възможност да поддържат толкова много от въпросните за дълго, без да подобрят качеството им и/или увеличат цената им и/или ограничат техните тиражи (три хипотези, при всяка от които пагубното влияние на новоговора щеше да бъде ограничено в много по-голяма степен в сравнение със ситуацията днес). Обаче за банката, получила свободен достъп до огромния финансов ресурс на държавните монополи, споменатите по-горе дилеми не съществуват. Парите на данъкоплатците се харчат с удивителна лекота, когато целта е да се убедят същите тези данъкоплатци, че порочният кръг, описван от властта и удобния ѝ „бизнес“, е проекция на собственото им въображение или, ако случайно не е, на никого не пречи – за разлика, например, от необвързания с управлението бизнес, който е „колониален“, „соросоиден“ и в крайна сметка виновен за всички проблеми на ограбените от банково-политическата ни котерия.
Навярно ще си спомниш, че през април и май служебното правителство, управляващо тогава, бе подложено на преднамерено агресивна атака от медийната империя на алтернативната реалност. Тази атака може и да изглеждаше леко странна на пръв поглед, но бе абсолютно необходима за империята, защото служебното правителство подготвяше мерки за изваждане на държавните пари от трибуквената банка, герой на нашата история, и, ако те се реализираха, банката нямаше да е в състояние да поддържа толкова много медии, а това щеше да значи, че хватката им върху българското общество щеше да бъде разхлабена.
Правителството в крайна сметка прие някакви мерки, макар и половинчати, и даде срок от шест месеца на държавните компании да ги реализират. Срокът изтече преди два дни и, както можеше да се очаква, правителствените предписания на практика не бяха изпълнени като за неизпълнението бяха дадени някакви смешни оправдания, които могат да се конкурират в безсилието си единствено с „наказанията“, които може би ще отнесат „виновните“ за този грандиозен провал на най-високо ниво.
В класическата традиция на притчите ще завърша днешната история не с една, не дори с две, а направо с три поуки. Първата от тях е, че, когато има желание, има и начин, а, ако то отсъства, и най-строгият нормативен акт се превръща във врата в полето, за заобикалянето на която винаги ще се намерят оправдания. Втората – че, за да се скъса с порочното срастване между политиката и бизнеса, е необходима силна воля, смелост и достатъчно сила за преодоляването на бюрократичната инерция, каквито настоящото правителство очевидно не притежава. И третата – че най-бързият начин това да стане преминава през демонополизацията и денационализацията на държавните компании, така че начело на тях да застанат хора, отговорни за добруването им, а не треперещи пред политическата конюнктура и подкрепящи ограбването на българските граждани от собственото им правителство и корпоративните му приятели.
П.С: Илюстрацията към тази статия беше споделяна днес масово във Facebook. Нямам представа кой е авторът ѝ, но, ако си я разпознае, нека ми пише, за да го упомена или да я сваля, ако употребата ѝ тук не му допада.
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.
А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.
Много е неприятно и ти съчувствам, че е трябвало да се сблъскаш с тези държавни и административни глупости, които освен че ти отнемат часове от времето и то работното, и ти взимат пари. На много места направиха да си плащаш по банков път като трябва да платиш и на самата банка, просто доста добри договори подписват с админитративните системи банките и така и двете са на печалба за сметка на нас хората, разбира се. Пишеш много хубаво и се надявам и занапред да е така, за жалост всички срокове изтекоха и продължават да изтичат, но някакви резултати от дейностите на това правителство няма.