Време за мълчание…

Едно от първите неща, които забелязвам при всяка трагедия в последно време, е как не малко хора се държат все едно само дебнат нещо да се случи, за да лансират дневния си ред. Снощи научих за атентатите в Париж малко след като се прибрах около 1 след полунощ и, при все че все още почти нищо не се знаеше и беше петък през нощта, социалните мрежи и медийните форуми вече бяха пълни с категорични „експертни“ коментари.

(Истинските експерти, разбира се, и до този момент продължават да са предпазливи. Без да съм на нивото им, аз също не се чувствам подготвен за нещо повече от повърхностни спекулации, независимо от това, че, висшето ми образование в сферата на международните отношения, смея да кажа, ми дава повече познания по темата от тези на мнозинството, информиращо се от сензационни новинарски заглавия в съмнителни медии.)

Коментарите при това са възможно най-разнообразни в зависимост от съответните идеи, които се опитват да лансират авторите им. От крайното „нищо подобно нямаше да се случи, ако гражданите на Париж бяха въоръжени“ до все така неадекватното „не, това нямаше да стане, ако имаше по-строг контрол върху оръжията“, темата изглежда развълнува привържениците и опонентите на оръжейния контрол почти толкова, колкото и индивидите, за които станалото е пряко следствие от бежанската вълна, исляма, погрешният мултикултурен модел във Франция, руска конспирация, водеща право до Путин, американска конспирация, дирижирана от Обама, криза на либералното общество и какво ли още не.

(Ако аз мога да си позволя да спекулирам, по-скоро бих казал, че атентатите в Париж вероятно са организирани от ИДИЛ и вероятно са свързани с продължаващите преговори за Сирия във Виена – а датата е избрана с мисъл за днешния кръг, който започна преди малко. Самите атаки може би са признак на отчаяние и по всяка вероятност целят да предизвикат етническо и религиозно напрежение в Европа, което да засили привлекателността на джихадистките идеи сред маргинализиращи се малцинства.)

Това, което ужасно ми липсва в лавината от спекулации и спорове във връзка със станалото в Париж е простата човешка емпатия. Разбирам нуждата да се анализира, донякъде разбирам и детинското желание на мнозина да използват трагедията, за да изкрещят в лицата на опонентите си, че са били прави (много преди да разполагаме с достатъчно информация, за да знаем кой точно в каква степен се е докоснал до истината, естествено), но не одобрявам хладната пресметливост, заемаща мястото на съчувствието и солидарността тогава, когато от тях има най-голяма нужда. Има време за лансиране на идеи, трупане на евтина популярност и оплюване на различните мнения, но то не е днес.

Прочетох на много места, че сме във война и, че е неадекватно да я водим с хаштагове във Facebook, обаче на мен ми се струва неадекватно да твърди, че да демонстрираш солидарност към пострадалите е някаква форма на военна стратегия. Европа воюва и ще продължи да воюва с ИДИЛ независимо от ценностите си. Емпатията е мирна стратегия. Не е трудно да се досетиш, че за джихадистите е ще е огромен подарък, ако пропагандата им за безчувствени империалистически врагове на служба при дявола намери отражение в реалния свят.

В крайна сметка, едва ли съществува хипотеза, при която Западният свят евентуално да не победи ИДИЛ с оръжие. По-важният въпрос обаче е какво ще изплува на повърхността и у нас, и в Близкия изток на края на тази война, и много по-важният сблъсък и до днес си остава този на ценностите. Няма значение кой ще е формалният победител, ако Западът възприеме отказа от ценностите си като елемент от своята военна стратегия – тогава при всички случаи ще загубим.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect, по e-mail (по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook или да последваш фийда му в Twitter. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.