Време разделно
Много мога да говоря за отвращението си от поръчковото писателство от комунистическата епоха, защитавало с розови думички най-грозните епизоди в съвременната ни история. Както и да формулирам подобен текст, обаче, първият пример, за който се сещам е – да, точно така – романът „Време разделно” на Антон Дончев. Това е причината за следващите нетипично груби като за E-lect редове, които по-добре да не си причиняваш, ако си фен на „писателя” или просто не ти се чете поредната порция негативизъм в този иначе хубав септемврийски ден.
Поводът за днешния материал е новината, че за 80-годишния юбилей на господин Дончев се подготвят всенародни тържества под патронажа на самия председател на ЮНЕСКО Ирина Бокова. Те включват честване в НДК, награждаване на (според пресата) „живия класик на българската литература” с орден „Св. Св. Кирил и Методий”, както и обявяването му за почетен гражданин на София. Освен това е предвидено учредяването на фонд за построяване в Смолян на паметник на героите на „Време разделно”. За капак учениците ще бъдат зарадвани с конкурс за есе по творчеството на Антон Дончев.
Позволи ми да бъда прям и да кажа, че всичко това е безумно тъпо. Разбира се, нямам нищо против юбилея на човека, да е жив и здрав. Но да честваш автора на „Време разделно” – една книга, поръчана и написана за оправдание на двете вълни на насилствена промяна на имената на помаците и впоследствие на българските турци, е нещо като да организираш празник в чест на „Моята борба” в Германия (даже можеш да използваш същата причина, нали – и двете нека ги наречем литературни произведения са измежду най-четените в съответната държава).
Не знам защо, но не си спомням да се радвахме така всеобхватно на годишнините на Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова, например. Още по-изненадващо за мен, в България няма един едничък паметник на героите от „Под игото”, „Бай Ганьо”, „Тютюн” или „Междузвездни войни”. Знаеш ли защо е така? Понеже те са измислени. Точно като ужасно идеализираните и напълно нереалистични образи във „Време разделно”.
Вкратце, по мое мнение идеята за цялото това предстоящо мероприятие е пример за онзи полет на мисълта, с който напоследък асоциираме най-вече Божидар Димитров. Чак се учудвам, че не му е хрумнала на него. Нищо – още има време да поиска 400 000 лева от Дянков за поправка на някоя родопска църква.
Дежурен комунистически НОМЕНКЛАТУРЧИК и МОШЕНИК – Антон Д.
„Много мога да говоря…“ Много можеш да говориш, а дори името си не си написал! Имало ли ги е тези неща – имало ги е. Трябва ли да ги помним – да, трябва. Защото народ, който не познава историята си, рискува да я повтори. Това не значи сега да мразим днешните турци заради това, което е ставало преди повече от век.
Не мога да разбера от коментара ти – оспорваш ли случилото се, макар и метафоризирано (а може би не) в книгата???
Искаш да кажеш че е нямало такова клане преди 300 и… години в Родопите???
Ше се радвам на отговор!
Само да вметна за n-ти път, че името ми го има на няколко места на тази страница (например горе вдясно, където пише кой е авторът на статията). Взе наистина да ми писва от хора, които дори не са достатъчно внимателни да гледат, а в същото време единственият им аргумент е предполагаемата анонимност на автора.
Иван, много неща са се случвали в Родопите, спор няма, но не виждам това какво общо има с темата на този материал. Ако се върна на аналогията с „Моята борба“, все едно да ме питаш дали оспорвам станалото в Ерусалим през 33 г. So what? (Самото „Време разделно“, обаче, е художествена измислица, базирана на предполагаемо истинен текст, който впоследствие бе доказано, че е фалшификат, ако не се лъжа. Това даже Антон Дончев не го отрича – все пак за него книгата е роман.)
И написан по партийна поръчка :).
Най-вече!