Въпрос на кауза

Наближаващите празници ни дават добра възможност да си спомним, че милиони хора по света (и десетки хиляди у нас) ежедневно отделят от времето и средствата си в подкрепа на каузи, в които вярват – били те екологични, социални или политически. Благотворителността играе огромна роля в историята на планетата от последните два века и растежът ѝ ясно показва колко безсмислени са онези мнения, отстояващи тезата, че правителствата трябва да се грижат за онеправданите, защото хората са твърде алчни и недалновидни, за да го правят сами.

Изглежда обаче, че в България днес има една кауза, за която малцина биха си дали парите, при това по мнение не на кого да е, а на основна фигура, ангажирана с нея. Може би ще се досетиш, че говоря за каузата на БСП, партия, която според депутата Янаки Стоилов „не може да се издържа само от членски внос“ и затова трябва да получава огромна държавна субсидия.

Не мога да отрека, че ми е приятно да разбера, че дори висши функционери в червената партия имат реалистична преценка за разпадащата се сила на идеите ѝ. Неприятно е, че същите хора защитават принудителното финансиране на тези идеи с парите на български граждани, които иначе никога не биха дали и пет стотинки са БСП.

Така самопризнанието на господин Стоилов е присъда както за претенцията на Позитано 20 да предлага на България витална философия, така и за „демократичността“ на политическата сила, готова на всичко, само и само да остане във властта.

Впрочем, ентусиазма, с който от управляващата ни тройна коалиция защитават партийните субсидии трябва ни говори повече и от фалшивите им аргументи. През двадесет и четирите години на българския преход на политическата сцена се появиха и изчезнаха буквално стотици различни субекти, а тези, получаващи пари от държавата, се брояха на пръстите на двете ръце. Въпреки това – и на пук на тезата, че без субсидии партиите моментално ще попаднат в ръцете на влиятелни бизнесмени, на практика нито една формация не успя да се добере по този път до властта – и тримата големи нови играчи през настоящия век – НДСВ, Атака и ГЕРБ – постигнаха успеха си, благодарение на харизматични лидери и едва след това начертаха геометрични фигури от фирми с интерес към държавните пари.

В допълнение буквално всеки голям политически или корупционен скандал е свързан с някоя формация, за която държавата вече е започнала да се грижи, а това пък напълно опровергава твърдението, че субсидиите едва ли не отказват политиците ни да приемат подаръци от многобройните си приятели.

Премахването на държавните средства, осигуряващи охолен живот на мнозина партийни функционери, само по себе си няма да изчисти политическия ни пейзаж, но ще напомни на преялите с власт какво е истинско състезание, в което идеите им се съревновават с тези на техните опоненти, нанасяйки удар по положението днес, възпроизвеждащо статуквото на субсидираните партии във време на затишие и преформулиращо го към по-лошо при появата на следващия месия.

И кой знае – ако Янаки Стоилов е прав и наистина няма достатъчно хора, готови да дават по десетина лева месечно за каузата на БСП, залезът ѝ би могъл да даде път на нови идеи и нови личности, готови да ги отстояват с убеждение, а не с пари, откраднати от данъкоплатците под благовидния, но очеизбождащо лишен от връзка с реалността предлог, че това е начин да спрем корупцията в политиката.