- E-lect.net - https://e-lect.net -

Гордост от предразсъдъци

[1]Добре известно на всеки, който няма особено желание или капацитет да се замисля, е, че българите сме „най-” – народността ни като цяло и държавата в частност е най-старата в Европа (а защо не и в света), населението е най-интелигентно (или евентуално отстъпва само на еврейското, но това е въпрос, по който може да се спори), женската му половина е най-красива и съблазнителна, армията ни е най-силна, поне в сравнение с противниците, с които се е сблъсквала, и така нататък. За хората с достатъчно ниво на обща култура, обаче,  е ясно, че твърденията, посочени в горното изречение, и още много други подобни на тях не са нищо повече от стереотипи, нямащи почти никаква връзка с истината.

Разбира се, такава на тях не им е необходима, защото основната им цел е да бъдат основание за гордост на онези от сънародниците ни, на които им липсва волята да постигнат нещо на базата на собствените си усилия. Няма да те убеждавам колко вредно е това, защото съм сигурен, че можеш сам да прецениш дали е така, нито ще се впускам в продължителни размисли във връзка с народопсихологията ни (която, впрочем, съвсем не е уникална – всяка нация има своите си стереотипи). Тук само ще посоча основните предразсъдъци, с които се сблъсквам, и ще се опитам да ти покажа защо те не отговарят на истината.

На първо място в личната ми скала стои митът за интелигентността на българите, който във все повече случаи се изразява опосредствено чрез твърдения от типа „американците/ италианците са тъпи”, последвани от снизходително свиване на рамене. Не ми се иска да коментирам колко далеч от истината са подобни изказвания, затова ще попитам: Колко български нобелови лауреати има? За колко родни изобретения си чувал (без да споменаваш антималигноцита и компютъра, ако може – в първия случай почти със сигурност става дума за измама, а във втория… е, Джон Атанасов е по-малко българин, отколкото Барак Обама – кениец)? И, ако в действителност сме толкова интелигентни, защо не си личи: в предаванията, които гледаме по телевизията, или вестниците, които си купуваме, или просто в отношението ни един към друг?

„Хубаво де, нека приемем, че това е предразсъдък – няма как, обаче, да се отрече, че сме удивително толерантни”, е едно изказване, което чувам под път и над път. Някак естествено се допуска, че споменатата толерантност по никакъв начин не губи от това, че не се отнася за всички. Например за ромите. Или хомосексуалистите. Или хората с турско самосъзнание. Или вярващите. Хората с увреждания. И дори жените. На практика единствената група, чиито членове не са дискриминирани по един или друг начин на база принадлежността си към нея, е тази на хетеросексуалните бели мъже. Въпреки това толерантността е един от най-устойчивите стереотипи в страната и важен стълб на гордостта ни.

Но даже тя не ни крепи толкова, колкото митът за историческото ни величие, подкрепян с безбройни примери (някои от тях изучавани в средното училище), за които всеки студент по история ще ти каже, че са нелепи. Така например от българската литература научаваме, че страната ни е била страховитият архивраг, от който е треперела могъщата Византийска империя, докато в западната обикновено тази роля се поема от поредния арабски халифат или емират, битките на Балканите са второстепенни, а Константинопол през повечето време гледа на изток. Симеон I на свой ред остава в историята като могъщия военачалник, строител и меценат, какъвто безспорно е, но някак си се пропуска, че е единственият ни владетел, при управлението на когото има значителна емиграция извън България.

Легендите са много, обаче аз лично съм най-впечатлен от твърдението, че ние сме пионери на военната авиация (роля, в действителност изиграна от италианците по време на войната им за Либия с Османската империя).

Впрочем кой е направил Божидар Димитров професор?

Връзка с историческото стереотипизиране имат други родни митове със съмнителна стойност – като този за уникалната българска кухня или за неповторимата ни народна музика (при положение, че и двете принадлежат на една по-широка културна традиция, включваща почти целия Балкански полуостров и голяма част от Мала Азия). Ще приключа този текст, без да се впускам в обсъждането им – и на другите като тях – тъй като все пак той претендира за избирателност, а не за изчерпателност.

Преди да се разделим, обаче, съм длъжен да кажа, че нищо от написаното по-горе не би трябвало да се тълкува като антипатриотизъм или национален нихилизъм. Не виждам нищо лошо в любовта към родината, нито дори в гордостта от постиженията на съгражданите ти (въпреки че аз лично предпочитам да се гордея само с моите собствени и с тези на близките ми хора). Лошото е, когато храниш самочувствието си със стереотипи и „истини”, нямащи реално покритие. Моето мнение е, че от това би следвало да се пазим. Твоето можеш да споделиш в коментар.