Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Дълг вместо реформи

Всеки човек, черпещ информацията си за света от алтернативната реалност на Авторски поглед, от около две седмици насам вероятно се буди по няколко пъти през нощта от притеснение за „националната катастрофа“, на която обрича страната „новият дълг“, който правителството се кани да изтегли зад гърба на българските граждани. Ако се съмняваш дали не преувеличавам, виж как в последните два-три дни в „авторската“ секция на този сайт, има около десетина материала по темата, повтарящи до втръсване все същият изтъркан лайтмотив – Орешарски беше неразбран пич, предизвикал всеобщо възмущение с тегленето на „само“ 1 милиард лева, докато настоящите 16 милиарда не водят до никаква негативна реакция у онези лицемери вдяснo.

Примерите за глупости или откровени фалшификации в огледалния свят на левите писачи не са никак малко, но не мога да не отлича моя любимец Александър Симов, който (дали от липса на елементарни умения за слушане с разбиране или от желание да манипулира аудиторията си) чете едно иначе не особено адекватно изказване на Радан Кънев като Дявола Евангелието и упорито твърди, че Кънев е казал, че България няма да взима дълг – докато акцентът в самото изказване, разбира се, беше, че договорът за дилърство между страната ни и Ситигруп Глобал Маркетс, HSBC, Сосиете Женерал и Уникредит Банк не я задължава да изтегли такъв, а предвижда условия, при които това ще стане, когато парламентът реши да го направи при приемането на следващия бюджет (както и тези, при които ще бъде изтеглен дългът вече гласуван с бюджета за 2015 г.).

Не по-малко впечатляващ е и текстът за „работещите алтернативи“ на предвиждания от управляващото ни мнозинство за следващите три години външен дълг на някой си Нако Стефанов, за когото – типично по социалистически – би било по-добре държавата или да набере вътрешен дълг при по-висока лихва (условие изрично посочено от автора), или направо да ограби спестяванията на българските граждани.

А вероятно черешката на тортата е прозрението на Владислав Дацов, който не знам как е успял да издрапа международните отношения, които претендира, че е завършил, при положение, че не прави разлика дори между кредитор и кредитополучател и твърди, че фактът, че Русия и Китай са продали част от американските си правителствени облигации освобождавал ресурс, който послушното българско правителство било готово да поеме – или иначе казано, дори не разбира, че страната ни няма да купува чужди облигации, а ще емитира свои такива.

Ако оставим настрана конкретните глупости на некадърните пропагандисти вляво, които не са една и две, и съвсем не се изчерпват с посочените, двете им основни твърдения, както стана дума и по-горе, са: първо, че правителството е сключило договор за поемането на „нов дълг“, който не е гласуван от парламента, и второ, че сред хората с десни виждания, няма опозиция срещу плановете на управляващите да се финансират чрез заеми.

Първата лъжа, струва ми се, би трябвало да е прозрачна за всеки средноинтелигентен човек – в конкретния случай България не емитира облигации, а сключва договор за дилърство за бъдещи емисии, около половината от които вече бяха одобрени от Народното събрание с гласуването на бюджета за 2015 г.

На мен лично обаче ми е несравнимо по-интересна лъжата, че ние „умните и красиви десни протестъри и соросоиди“ едва ли не възторжено и безкритично одобряваме „кражбата на века“. Тази манипулация донякъде е по-трудна за оборване, тъй като някакво подобие на възторжено одобрение наистина може да се види при определени „десни“ и по-специално сред отговорните фактори в Реформаторския блок, които от ден на ден стават все по-дразнещи със сервилното си отношение към ГЕРБ и пълния си отказ да се борят за каквито и да е реални реформи в управлението.

Тя донякъде може да бъде подсилена и от факта, че поне няколко икономисти (които, поради факта, че всъщност разбират от икономика, са приемани за „десни“) като Георги Ангелов, Георги Ганев и Владимир Каролев се опитаха да коментират темата повече или по-малко безпристрастно и да изложат фактите, както те ги виждат, около „новия дълг“, без да наблягат в такава степен на собствените си предпочитания – а те, доколкото ми е известно, и в трите случая са бюджетите да бъдат балансирани и дълговото бреме на страната да намалява.

При все това, ще излъжа, ако напиша, че не очаквах повече. По мое мнение в спора около това лъжат ли и до каква степен го правят майсторите на пропандното нищоговорене в и около БСП много от компетентните ни анализатори пропуснаха да обърнат достатъчно внимание на два аспекта на тригодишната дългова програма на правителството.

Първата от тези важни теми е доколко е реалистична сумата от 16 милиарда лева и дали тя не е завишена с цел да предостави допълнителна свобода за самоволни решения на кабинета. В тази връзка за мен е особено притеснителна справката, с която Министерството на финансите се опита да оправдае програмата си за рефинансиране на държавния дълг и финансиране на бюджетния дефицит за периода 2015-2017 г., и която се разминава – на места крещящо – както с бюджета за 2015 г., така и с бюджетната макрорамка за тригодишния период.

(Само за пример: в държавния бюджет за 2015 г. е заложен дефицит от 2.226 милиарда лева, а в справката на Министерството на финансите този дефицит е посочен като 2.520 милиарда лева. Разликата между двете цифри е 294 милиона и е редно да получим обяснение на какво се дължи тя – особено на фона на регистрирания напълно неочаквано през януари излишък – и какво дава право на чиновниците в министерството да си променят цифрите по бюджета без санкцията на парламента.)

Друг интересен въпрос в тази връзка, струва ми се, е какъв е смисълът от заложената в договора с четирите банки 10-процентова лихва. Прочетох две обяснения по темата – едното, че тя цели да не дава насоки на пазара (което просто не е вярно), а другото – че винаги така се прави (което не е добър аргумент за нищо – за много лоши практики може да се каже точно същото), докато истината според мен вероятно е, че по този начин в известна степен се развързват ръцете на изпълнителната власт да действа без санкцията на законодателната.

Техническите въпроси настрана, най-важното заключение, свързано с тригодишната дългова програма на правителството, е, че тя отсега дава заявка, че вторият кабинет Борисов ще бъде точно толкова лишен от желание за реформи, колкото и първият. Проблемът с тази програма не е в дълга сам по себе си, нито дори във факта, че част от него ще бъде откраднат или разпилян (при все че ми се иска да вярвам, че би могло и да не стане така), а че тя, по всичко личи, ни гарантира нови три години на безвремие, след които държавните финанси ще попаднат в ръцете на следващото правителство в далеч по-лоша форма от тази, в която са днес – а от това ще пострадаме всички.

Коментирай