Една година след Бойко Борисов…

Така се случи, че, понеже бях с две-три идеи по-зает от обикновено в последните няколко дни, съм пропуснал изглежда историческата дата 19 февруари, на която се навършва година от края на управлението на Бойко Борисов. Като казвам „историческа“, разбира се, се позовавам на забавния анализ на Александър Симов, носещ почти същото наименование като това на настоящата статия, в който можем да прочетем, че точно преди 12 месеца (и вече пет дни) е свършило проваленото време на „замразени доходи, удушена икономика и арогантна полицейщина“, ведно със „задушаващо усещане, че си обкръжен навсякъде от политкомисари“ и е настъпил (обърни внимание на поетичния език) повторният повей на свободата.

Ако след въведението по-горе очакваш да се превърна в адвокат на дявола, по всяка вероятност ще се окажеш разочарован. Гордея се с факта, че на страниците на E-lect са се появили повече критични статии за глупостите и престъпленията от властването на ГЕРБ, отколкото Александър Симов е готов да признае на цялата блогърска и журналистическа общност като цяло (все пак не бива да забравяме, че често повтарящ се в опитите му да се развива като автор-фантаст е мотивът за днешните недоволни, които при управлението на Борисов вечно си мълчали). И тогава, както и днес, не съм се се чувствал обкръжен от политкомисари – макар че напълно разбирам реалността на подобно усещане за човека, когото дружбата с червените апаратчици напълно е лишила от критична мисъл – но няма съмнение, че при управлението на ГЕРБ икономиката ни буксуваше, честотата, с която полицията се появяваше в медиите, беше обратно пропорционална на тази, с която се изплъзваше усещането ни за върховенство на закона, а лидерът™ се изявяваше като модерна версия на Краля Слънце.

При все това твърденията на Александър Симов са напълно некоректни, както в абсолютен (когато говори за „замразени доходи“ и „удушена икономика“ при управлението на Бойко Борисов), така и в относителен план (да, става дума за „повторния повей на свободата“). Започвайки с доходите, ако обърнеш внимание на илюстрацията, базирана на актуалната информация на НСИ, ще забележиш, че на годишна база в частния сектор те нарастват с по повече от 5 процента във всяко едно тримесечие от мандата на предишното правителство – и с по между 10 и 15 процента през по-голямата част от времето.

В обществения сектор ръстът е относително по-скромен, но се движи в рамките на около 4-5 процента средно за периода, което му позволява винаги да изпреварва инфлацията – така че и там наблюдаваме реален растеж на покупателна сила, а растежът, както знаем, е понятие, различно от понятието „замразени доходи“.

Ако насочим вниманието си към твърдението, че при предишното правителство икономиката е била „задушена“, няма как да не се съгласим, че употребата на толкова силна дума преполага поне малък спад в БВП – ако не и катастрофален! – но реалността отново ни показва друго. След като през 2009 г. брутният вътрешен продукт на страната наистина спада с 5.5%, той расте в абсолютни стойности още през 2010, когато задминава предишния връх от 2008 (а растежът – макар и ужасно скромен – продължава и през 2011 и 2012 г.). Още по-показателни са данните на глава от населението, при които имаме растеж от около 18 процента в периода от края на 2008 до края на 2012 г.

Впрочем, след като видяхме, че анализа на периода на управление на ГЕРБ сам за себе си категорично опровергава поетичните изцепки на Александър Симов, е редно да допълня, че сравнителният анализ съвсем влошава ситуацията за неговата религия. Да оставим настрана продължаващото нарастване на безработицата, спадът в чуждите инвестиции и спрените европейски проекти. Дори да се фокусираме единствено върху ръста на доходите, не можем да не забележим, че през последните три тримесечия този ръст удря историческо дъно в рамките на един много дълъг период що се отнася до частния сектор, а, ако исках да бъда ироничен, щях да отбележа, че вялото нарастване в обществения вероятно в голямата си степен се дължи на заплатите и бонусите, които гласуват шепата членове на управляващата ни клика за себе си и малко по-широкия кръг от съмишленици в рамките на висшата държавна администрация.

И все пак, може би влошаващите се икономически перспективи са цената, която се налага да платим за удоволствието да дишаме по-свободно. Отговор на бълнуванията за някакъв си там повей на свободата дава не кой да е, а самите Репортери без граници, които в доклада си за свободата на словото поставят страната ни на незавидното стотно място, демонстрирайки, че за 7 месеца „демократично“ управление на БСП, ДПС и Атака тя се е сринала повече, отколкото за предишните две години на „диктатура“ на ГЕРБ.

Казвайки всичко това, аз, естествено, съвсем не очаквам, че вече неколкократно споменатият Александър Симов и жълтеещите му колеги – дължащи присъствието си в медиите само на отсъствието на fact-checker-и у нас (и острия отпор срещу появата на такива) – биха демонстрирали желание да поставят реалността пред красотата на поетичния си изказ. Много от тях имат готови стереотипни реакции срещу всяко критично мнение, които удивително рядко се занимават със самото него за сметка на автора му, бързо превръщаш се в соросоид, предател и прочие.

При все това убеждението ми е, че наистина ще познаем свободата, когато за мнозинството работещи в медиите, независимо от политическите, религиозните и спортните им пристрастия, придържането към фактите започне да играе поне такава роля, каквато и желанието да обидят по възможно най-цветист начин онези, които не могат да понасят.

П.С. Илюстрацията към този материал е безсрамно копирана от сайта на Института за пазарна икономика (ИПИ).