Една предизвестена смърт

Заслужава! Съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои след мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди.

Джон Роналд Руел Толкин

Едва ли ще те изненадам като започна с това, че този текст ще бъде посветен на нелепата смърт на афганистанския имигрант на българската граница. Нарочно се пазех да не започвам с него, преди да затихне истерията от всички страни, която тази смърт предизвика, и преди да науча възможно най-много за нея. Каквото и да знам обаче аз не съм нито следовател, нито специалист по балистика, нито граничен служител, нито пък свидетел на станалото, така че смятам да се въздържа както от навлизане в конспиративните теории, възникнали покрай темата, така и от поставяне на оценки на българските гранични власти.

Или иначе казано, аз, точно както (почти) всички останали наблюдатели, не разполагам с достатъчно информация, за да коментирам компетентно действията на българските граничари, и поради тази причина за разлика от (почти) всички тях не смятам да го правя. В този смисъл на мен ми звучи не особено адекватна позицията на Българския хелзински комитет (БХК), която вижда връзка между станалото и „системната пропаганда срещу бежанците“, намеквайки, че става дума за „престъпление от омраза“. Възможно е и така да е, но дали имаме или нямаме престъпление, и дали омразата е в основата му (а не например спор между хора, свързани с трафика на бежанци през страната, както гласи друга теория) са въпроси, чиито отговори не подлежат на деклариране, а на доказване.

Още по-нелепа е идеята, изказвана например от Божидар Димитров, човекът, произвел фаталния изстрел да получи медал (като в друг вариант на тази идея такива се полагат и на двамата му колеги, които са били с него). В действителност е напълно възможно тримата гранични служители, замесени в този случай, да са свършили професионално работата си и да заслужават поощрение, но ние няма как да знаем това преди приключването на обстойно и по възможност независимо разследване, а до този момент хипотезата за професионализма и стриктното придържане към буквата на закона, макар и желана, е една от многото.

Едно е сигурно и то е, че медал за убийство на невъоръжен човек не бива да се дава – особено като се има предвид основната към момента хипотеза за рикошет при предупредителен изстрел. Рикошетите са нещо коварно и точно същият изстрел в точно същата ситуация можеше да отнеме живота на някой от колегите на стрелеца. Интересно, тогава отново ли трябваше да го наградим?

Ако има нещо, което силно страда в спора между двете противоположни тези във връзка с мотивите и професионализма на хората, въвлечени в конкретната случка, това е истината. Същата тази истина, на чието разкриване се надявам, но която няма да претендирам, че знам. Логичният въпрос, който би следвало да си зададеш в този момент, е каква в такъв случай е темата на този текст, а моят отговор е, че ми се иска да коментирам

Публичната реакция на мнозина от нас на новината за смъртта на човек, за когото на практика не знаем нищо

На 24 април 1996 г. българката Татяна И. Кабакчиева е открита удавена в река Одер на границата между Полша и Германия. Удавила се е при опит да прекоси тази граница нелегално.

Трябва да кажа, че личното ми мнение е, че всяка смърт е трагична – още повече, когато е причинена насила или идва без време. За мен е учудващо как отнемането на живот може да предизвика радост. Виждал съм подобни реакции и преди, и в повечето случаи те са идвали от представители на радикални екстремистки групи в арабския свят или сред крайнолевите или крайнодесните в Европа и САЩ. Трудно ми е да направя разлика между едните и другите. В своя статия от последните дни Григор Гачев говори за инструментите, чрез които злото превзема умовете (а аз бих казал и душите) на хората. Оставяйки настрана въпроса за това какво се разбира под абстрактното понятие „зло“, той прави точното, според мен, наблюдение, че тази атака винаги се основава на подмяна на понятията за „добро“ и „лошо“, „морално“ и „неморално“ с концепцията за „нас“ и „тях“.

В тази концептуална среда отнемането на живота на един от „тях“ няма нужда от друго оправдание, различно от „този не е от нашите“. Тъй като съвременният ни свят обаче има малко по-високи изисквания към морала, повечето от онези, за които светът се дели на „нашия отбор“ и „останалите“, все пак имат нужда от допълнителни аргументи, за да убедят сами себе си, че са прави в моралния си избор.

На 31 декември 2000 г. млада българка, чиято самоличност така и не е установена, е намерена замръзнала до смърт в планината Беласица на границата между България и Гърция. Загинала е при опит да влезе нелегално в Гърция.

Един от тези аргументи е, че нелегалната имиграция е достатъчно оправдание за убийство. Той бе най-ясно формулиран от лидера на Патриотичния фронт Валери Симеонов, който призова гранична полиция да стреля „на месо“. Докато не може да има никакъв спор, че нелегалната имиграция влиза в противоречие с правото ни и е работа на полицията да я възпира, искрено ме изненадва, че сред привържениците на стрелбата на месо видях немалко хора, които сами са били нелегални имигранти в други държави или имат приятели или роднини в това качество.

Според едно проучване от 2010 г. например по това време в САЩ все още имаше около 40 000 нелегални имигранти от България. Допреди страната ни да влезе в ЕС, още десетки хиляди българи бяха успели да се промъкнат нелегално в множество западноевропейски държави. Аз самият произхождам от град, чиито жители масово и в повечето случаи (доколкото съм наясно) нелегално емигрираха в Италия и САЩ в първите две десетилетия на прехода. Подозирам, че всеки от нас трябва да е щастлив, че тези държави не послушаха собствените си валери-симеоновци и не разстрелваха приятелите и роднините ни, преминаващи нелегално границите им.

Подозирам още, че Валери Симеонов нямаше да е такъв почитател на стрелбата на месо, ако негов близък беше станал нейна жертва при опит да потърси по-добър живот някъде из Западна Европа преди десетина години.

На 21 декември 1999 г. българинът Здравко Николов Димитров – бивш служител в БАН – е застрелян от полицията в Браушвайг, Германия при опит да избегне депортация.

Да, обаче група от 50 млади мъже не се състои от имигранти, а от нашественици, продължават с рационализирането си феновете на „нашия“ отбор. Няма съмнение, че е напълно възможно те да са прави, точно както и няма съмнение, че е напълно възможно да не са. Продължавайки със спомени от родния си град, не мисля, че беше рядкост точно млади мъже да се събират на групи, за да се отправят нелегално на Запад. Никой от тях не беше нашественик в същинския смисъл на думата, въпреки че се сещам за един-двама индивиди с манталитета на такива. (В тази връзка, друг ироничен повод за размисъл е, че забелязах как точно хора, възползвали се от западната социална система, роптаят най-остро срещу тези „икономически имигранти, желаещи да живеят на гърба на западняците“. Предполагам, става дума за страх от конкуренция.)

Оставяйки настрана шокиращите разкрития в „жълти“ медии, които не почиват на никаква официална информация, единствените факти, които са ни известни за „нашествениците“, са, че те са млади мъже и че идват от Афганистан. При все това част от нас вече са ги осъдили – в крайна сметка всички знаем, че „живеят като животни“, нали? О, чакай, грешката е моя – това бяха думи на известен английски политик по адрес на българите, думи, от които всеки от нас има пълното право да се възмущава.

Напълно възможно е застреляният афганистанец да е терорист. Обаче, дали не е по-добре да изчакаме да разберем, че това наистина е така, преди да се радваме на смъртта му? Ами ако утре се окаже, че е лекар, спасявал животи на наши сънародници или други европейци, и избягал от страната си поради тази причина? Или учен, преследван от талибаните, заради противопоставянето си на екстремизма им? Можем ли да сме абсолютно сигурни, че човек, за когото не знаем абсолютно нищо, задължително е бил заплаха за нас?

Нима не познаваме лекари или учени, преселили се нелегално на Запад? Някои от тях не продължават ли да живеят в нелегалност, дори и днес?

На 26 октомври 2005 г. българинът Владислав Петров изгаря жив при пожар в център за задържане на бежанци на летище Шипхол в Холандия.

Не ме разбирай погрешно! Факт, който май никой не отрича, е, че Европейският съюз е изправен пред огромно предизвикателство, свързано с имигрантската и бежанската вълна от горещи точки на планетата. Факт е и, че част от хората, поели с няколко години закъснение по стъпките на около милион наши сънародници, представляват заплаха, а друга част едва ли ще успеят да се интегрират като се има предвид колко сбъркани са настоящата социална система в ЕС и идеологията на мултикултурализма. Факт е и, че границите ни имат нужда от охрана и ние дължим подкрепа на онези полицейски и гранични служители, които съвестно си вършат работата по осигуряването на тази охрана (но в същото време не дължим нищо на онези, които не го правят).

Нищо от това не оправдава в моите очи радостта от смъртта на човешко същество, за което нищичко не знаем. Тази смърт може и да е оправдана от обстоятелствата – дано получим възможността да разберем дали е така! – но не е повод за ликуване. Светът на моралните хора не се дели на „нашия“ и „другия“ отбор, а върху понятия като „добро“ и „зло“ и от тази гледна точка те имат нужда от нещо повече от това, че убитият е мъж от Афганистан, за да определят убийството му като „добро“, „морално“ или „оправдано“. Дори тогава обаче радостта е твърде лицемерна реакция от хора, които до вчера са се клели, че искат да опазят християнския морал в Европа от исляма.

Кръстих този въздълъг текст „Една предизвестена смърт“, не защото смятам, че смъртта на афганистанския имигрант беше предизвестена, а понеже съм убеден, че загубата на моралния ти компас и подмяната на „добро“ и „зло“ с „наше“ и „чуждо“ е сигурна предпоставка за кончината на точно онази част от теб, която те прави човек. В крайна сметка основната разлика между западното общество и ИДИЛ не е, че те убиват християни, а ние – мюсюлмани, а, че докато за едните животът е първостепенна ценност, за другите това далеч, далеч не е така.

П.С: Цитираните случаи на българи – нелегални имигранти – намерили смъртта си при прекосяването на граници или в бежански центрове са от списък на 17 306 документирани смъртни случая на бежанци в Европа на United от 1 Ноември 2012 г., а за първи път прочетох за тях в този материал на Светла Енчева.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect, по e-mail (по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook или да последваш фийда му в Twitter. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.