Експертна престъпност
Мислех да не започвам повече материали за протеста срещу все по-безумните опити на кабинета „Орешарски” да разруши икономиката на България, като в същото време предостави политическата власт в страната на ограничена група престъпници, без дори да прави опити да поддържа илюзията, че следва правилата на демократичното управление (справка – последните назначения в ДАНС и Софийска Област, и неприкритата наглост, с която онзи клинично волен човек обяви, че ще използва поверената му парламентарна комисия за саморазправа на първо време с хората, които не са му приятни), като цитирам псевдожурналистите на властта, но се оказа, че няма да мога.
Предизвикаха ме на първо място някой си Валентин Георгиев, който не само не се срамува нито с това, че работи за парцал като „Дума”, нито за миналото си в „Монитор” (съдейки по биографичната му справка), но и с непоправим цинизъм нарича Реформаторския блок на що-годе последните останали нормални политици в страната „обединение, акуширано от политическия инженеринг на задкулисието”, и на второ грандиозния хулител на свободата Петър Волгин, за когото протестът срещу правителството е „най-наглата лъжа от много време насам”, организирана от костовистите и герберите, които „искат да се доберат до властта по втория начин” и „да прикрият безобразията си”.
Нямам намерение да играя ролята на адвокат на Реформаторския блок, с част от членовете на който – както ще си спомнят и двамата редовни читатели на E-lect – имаме сериозни принципни различия, но не мога да не посоча очевидното – аз нито съм костовист, нито гербер, нито пък имам някакви връзки с някакво си измислено задкулисие. Същото се отнася за абсолютно всеки протестиращ срещу правителството, който познавам лично – а в този списък влизат и някои от най-активните противници на новата власт.
Писаниците на Георгиев, Волгин и техните (не)знайни колеги – ако приемем, че не са платени – са особено показателни за дълбокото изкривяване на морала в проправителствения лагер, изкривяване, което изключва от главите на авторите им дори мисълта, че е възможен друг модел на политическа активност – такъв, какъвто не се дирижира зад затворените врати на кабинетите на шепа олигарси, а извира от автентичното гражданско желание за честно управление на базата на правила, които се спазват от всички, и свобода от посегателствата на политиците и приятелите им.
Ще прозвучи саркастично, но на мен наистина ми е мъчно за хората, затънали до такава степен в обслужване на властовата ни реалност, че не могат даже да си представят алтернатива, различна от калъпа, който са си създали – пак казвам, ако приемем, че някои от тях изразяват откровеното си лично мнение. На платените дано им се усладят тридесетте сребърника!
Писаниците на Георгиев, Волгин и техните (не)знайни колеги са показателни и за полетата, на които трябва да търсим експертност от кабинета „Орешарски”. Мнозина критикуваха куклата на конци, която в последно време се изявява като български министър-председател, за нарушението на обещанието ѝ да заложи на експерти в управлението… но те грешат – управляващите ни наистина показаха завиден професионализъм в областта на политическата пропаганда – професионализъм, изваден директно от най-добрите учебници от болшевишката епоха.
Те може и да не са експерти в сферите, за които са назначени да отговарят, но са феноменални в манипулирането на общественото мнение. Може и да не предлагат политики, които ще бъдат от полза или поне няма да навредят на българските граждани, но са майстори в ежедневното кое от кое по-скандално разпределяне на територии. Може и да отнесоха напълно безпрецедентна критика от страна на редица европейски посланици и дори членове на ЕК, но са железни в демонстративния си непукизъм пред основните партньори на България.
В този смисъл Орешарски наистина създаде експертно управление, па макар и не точно такова, каквото обещаваше. Затова колкото по-скоро се отървем от професионалните престъпници, начело на властта, толкова по-малко щети ще успее да нанесе „експертността” им на всички нас и най-вече на онези бедни и онеправдани граждани на страната, за които псевдожурналисти като Валентин Георгиев и Петър Волгин се правят на загрижени.