Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Задължителното гласуване

Мине не мине време и политическата класа в България изважда на сцената поредната голяма идея, с която да прикрие безсилието си в създаването на политики, печелещи доверието на избирателите. Предложението да се гласува задължително на парламентарните избори, което напоследък се радва на изненадваща подкрепа, стигаща чак до президента, прекрасно се вписва в тази практика (част от която са и безкрайният спор пропорционални vs. мажоритарни избори, безумно глупавия план за реиндустриализация на родната икономика, опитът да се забрани продажбата на земя на чужденци и прочие, и прочие).

В интернет вече се появиха технически аргументи срещу въвеждането на задължително гласуване – като например, че то противоречи на Конституцията, че по никакъв начин няма да спре нежелаещите да гласуват да подадат празна бюлетина, както и че в най-добрия случай няма да промени особено състава на парламента, а в най-лошия ще го раздроби допълнително като по този начин превърне безпринципните коалиции в норма – така че на мен ми се ще да подходя към темата от по-абстрактна гледна точка.

Това, че огромен брой български граждани не отиват до урните по време на този или онзи вот не е проблем само по себе си, а просто един от най-видимите симптоми на тежката криза на легитимност, в която е изпаднала българската политическа класа. Има много причини за тази криза, но за мен основната от тях е, че и леви и „десни“ партии се надпреварват да предлагат на избирателите едни и същи левеещи идеи, по този начин свеждайки алтернативите ни до това кой ще осъществи някоя конкретна политика, а не дали тя да бъде реализирана или нейната противоположност (така например на предните избори хората, които са наясно, че данъчно-осигурителната тежест в България е твърде голяма, нямаха никакво представителство сред кандидати, спорещи дали да увеличат данъците или да ги оставят на сегашното им ниво). В следствие от средата, формирана от този генерален политически консенсус, се проявяват и останалите проблеми, които хората припознават – когато държавата владее или разпределя близо половината от националния доход, не е учудващо, че благородството отстъпва като мотив пред стремежа към лесно облагодетелстване сред политици и администратори, а щом (почти) всеки аспект от живота ни зависи в по-малка или по-голяма степен от някой държавен орган, няма как корупцията да не бъде повсеместна.

Идеята кризата на представителството да се разреши чрез задължително гласуване от моя гледна точка е толкова смислена, колкото и идеята да лекуваш рак с обезболяващи. Да, ако властта принуди гражданите да ходят до урните под страх от санкции, това ще повиши избирателната активност, но адресирането на симптомите само ще маскира основополагащите проблеми, позволявайки на политическата ни класа да си измие ръцете, вместо да положи усилия да възвърне легитимността си, разработвайки алтернативни политики, с които повече от избирателите да се припознават и които да върнат правото на обикновените хора да правят реални избори за бъдещето на страната.

Лекуването на симптоми може и да прикрие някой и друг проблем, но прикриването не само не е решение, а напротив – накрая ще направи проблема още по-тежък.

Коментирай