За новия морал

За да допълни завърналите се в политическия език думи като диверсия, саботаж и колониализъм, днес на сцената излезе и позабравената концепция за доносите, която премиерът Пламен Орешарски ни припомни с твърдението, че всеки ден кабинетът му „е засипан“ с такива по адрес на едни или други служители от администрацията. А аз вече наистина не съм сигурен дали този човек нарочно се мъчи да демонстрира пълна неадекватност или престоят в БСП е върнал мисленето му безвъзвратно в епохата на Сталин.

Засипването с доноси никога не трябва да бъде повод за неангажиран коментар като този на Орешарски. То е симптом, че нещо дълбоко е сбъркано в управлението на страната – като минимум, понеже служителите в държавната администрация изглежда са убедени, че това е начинът да се издигат в условията на новата власт.

Твърдението, че има доноси, които са „безкористни“, освен логическа глупост, е и признак за дълбок морален проблем. Не е нормално да се легитимират подобни актове, като се вкарват в някаква приемлива за общественото мнение рамка, а резултатът от такава легитимация би бил превръщането на доносничеството в норма.

И накрая, отсъствието на какъвто и да е коментар за евентуално налагане на наказания за авторите на доноси е показателно за безсилието на премиера да се справи със собствени си хора – все пак едва ли някой вярва, че въпросните автори биха били служители, неудобни на властта, а не онези, които са готови да правят кариера под нейното крило.

Не знам дали Орешарски се опитва да демонстрира криворазбрана демократичност с това си изказване, но във връзка с него има два варианта. При първия доносите са реалност в днешната ни администрация, а нелепото отношение на министър-председателя към тях е показателно за неспособността му да се справя с поверените му задължения. При втория той лъже – независимо с каква цел – а лъжата не би трябвало да бъде толерирана сред политическия ни елит.

И в двата случая, нормалният изход би бил само един. За съжаление живеем в България – версия 1984.