За популяризирането на либертарианството

Този материал беше замислен като реакция на речта на Владо Каролев Saying What is Right, What is Popular or Both, изнесена на конференцията на ESFL през октомври. Ако не ти се гледа клипът, в нея той разсъждава по въпроса защо идеите на либертарианството не се радват на популярността, която предполага научната и моралната им стойност, предлага решения за разпространяването им, базирани на модерни маркетингови концепции, и, за съжаление, стига до извода, че и при най-благоприятни обстоятелства те няма да бъдат възприети от повече от двайсетина процента от населението на дадена държава.

Тук няма да споря с тези твърдения, при все че моята нагласа е по-позитивна, и направо ще се съглася с най-важното от тях: а именно, че либертарианството трябва да бъде популяризирано на разбираем език, който да въздейства както на разума, така и на емоциите на нашите адресати. Това, което ми се ще да направя, е да изляза от темата за привличането на нови последователи на либертарианската философия и защитата срещу критиките на опонентите ѝ – два въпроса с без съмнение огромно значение – и да поразсъждавам по това възможно ли е да живеем в общество, до голяма степен базирано на ценностите на свободата без наличието на либертарианско мнозинство, което да насочва политическия процес.

Според мен отговорът е „да“ по две основни причини: 1. често добрият пример струва повече от хиляди думи (от което следва, че не е задължително много хора да възприемат философията на либертарианството предварително, за да бъдат убедени, че една или друга либертарианска мярка ще се отрази положително на живота им); и 2. в почти всеки случай ние не сме единствените защитници на тази или онази политика (а от това следва, че бихме могли да придвижваме идеите си в съществуващата политическа система, изграждайки съюзи с онези, които мислят като нас по конкретни проблеми).

Ще конкретизирам горните разсъждения по-надолу, започвайки със

Силата на положителния пример

От думите на Владо Каролев останах с впечатлението, че той – както и мнозина други в либертарианското движение – си представя процес, при който идеите ни първо добиват необходимата популярност, а впоследствие тя неминуемо повлиява на политиката на страната. Това, естествено, е валидна посока на развитие и ние не трябва да спираме да се борим за нея. При все това аз винаги съм виждал движението към свободно общество като последователно надграждане на либерални мерки и либерални концепции, всяка от които да има възможност да се докаже в очите на широката публика като работеща в полза на добруването на хората.

Така например, съвсем не е задължително да си либертарианец, за да бъдеш убеден, че намаляването на полицейските правомощия на голямата държава ще се отрази положително на живота ти. Човек, който вече осъзнава, че затварянето на сайтове е грешно и арестът на политически опоненти е позорен, би бил по-склонен да води разговор за отмяната на други полицейски правомощия като борбата с т.нар. victimless crimes и тъй нататък. След дълги години на мир и в обкръжението на съседи, изповядващи сходни ценности, за обществото ни беше по-лесно да приеме идеята за заменяне на наборната армия с професионална. А Александър Симов наскоро се оплака, че протестиращите миньори-синдикалисти изрично заявили, че не искат повторна национализация.

Разбира се, дори да имаме електорално мнозинство, всяка реформа в посока либерализация на даден обществен сектор ще се посреща на нож от онези, чиито интереси ще пострадат от нея. Положителното обаче е, че, веднъж доказала се, новата политика бързо се превръща в нормалност и опитите за връщане на държавния контрол на свой ред срещат остра съпротива, която ги прави трудни за осъществяване в условията на съвременната демокрация (в тази връзка можеш да си спомниш яркото несъответствие между реторика и реалност в случая с ЧЕЗ например).

Всичко това е хубаво, надявам се да си кажеш, но как изобщо бихме успели да промотираме либерални политики, при положение че не разполагаме с необходимото мнозинство. В отговор на този въпрос идва и виждането ми, че

Либертарианците не бива да се страхуват да влизат в съюзи

В партийната си програма „Зелените“ се обявяват за декриминализация на марихуаната, така че спокойно можем да потърсим подкрепа от тях по този въпрос. Автентичните леви – стига да са останали такива в България! – по традиция са антивоенно настроени и затова с тях сме на едно мнение по темата трябва ли страната ни да участва във военни операции в чужбина. С Реформаторския блок ще сме единомишленици в преследването на по-добри условия за правене на бизнес, разрушаването на взаимната зависимост между властта и приятелски настроените към нея „бизнесмени“ и донякъде намаляването на данъците.

В тази връзка, мисля си, много може да се научи от успехите и провалите на социалистическото движение през XX век. Почти навсякъде, където социалистите – и особено болшевиките – прогресират, те го постигат чрез изграждането на разнопосочна система от връзки – с помощта на „независими“ синдикати, народните блокове, правителствени лобита и прочие, които умело насочват към своите цели. В това, разбира се, няма нищо срамно, поне докато се придържаме към принципа да не подкрепяме нито политици, които са твърде дискредитирани, нито идеи, от които лъха на лобизъм в полза на едни частни интереси за сметка на мнозинството от гражданите (тъй като и в двата случая негативните ефекти за либертарианството ще бъдат неоправдано големи).

Споменавайки социалистическото движение, не изпитвам съмнение, че в исторически план то е толкова успешно в промотирането на фалшиви и разрушителни идеи, защото успява да ги облече с реториката на социалната справедливост, представяйки се за защитник на онеправданите и критикувайки опонентите си в отсъствие на солидарност, съчувствие и морал. За да се пребори с тази лъжа, според мен,

Либертарианството трябва непрекъснато да показва, че е социално

Например, аз се гордея, че съм работил с деца с увреждания и изпитвам огромно уважение към частното благотворително движение, което се бори да подобри трудния им живот и да убеди обществото да започне да ги приема. На страниците на E-lect можеш да прочетеш за още няколко благотворителни инициативи, за които съм помагал – и, без да искам да звуча твърде нескромно, искрено се съмнявам, че такива псевдозащитници на социалната справедливост като Александър Симов, Петър Волгин и Велислава Дърева биха могли да се похвалят с нещо подобно. Мнозина от либертарианците, които познавам, са не по-малко ангажирани в някаква доброволческа дейност в подкрепа на по-онеправданите от нас, някои далеч повече от мен самия. Това, струва ми се, е нормално – аз станах либертарианец, воден от убеждението, че свободното общество предоставя най-сигурната гаранция срещу произвола на силните и най-добрата рамка за развитие на човешкото сътрудничество и солидарност. Ненормалното е, че опонентите ни продължават да продават тезите, че на нас ни пука едва ли не единствено за едрия бизнес и че в следствие на някаква сложна (пост) марксистка диалектика, колкото по-свободна е една държава, толкова по-експлоатирани ще бъдат хората в нея.

И в този случай, както и по-горе, ще се позова на вярата си в ролята на добрите примери за промяната на обществените нагласи, за да призова онези от нас, които са ангажирани в една или друга доброволна социална дейност, винаги, когато имат възможност, да изтъкват, че тази им ангажираност не е резултат от някаква невъзможна за разбиране интелектуална и морална дихотомия, а логично и безпроблемно се вписва в либертарианските им възгледи. А за всички ни би било добре никога да не пропускаме да оборваме твърдения като това, че философията ни защитава закона на джунглата, „правото“ на силния да се налага над слабите и замяната на държавната власт с корпоративна.

Ние не сме страна в борбата на различни клики да контролират живота на всички ни и, ако искаме повече свобода, го правим, не защото „бизнесът“ ще спечели от нея, а преди всичко, понеже печеливши ще са хората. Именно на тази съвсем простичка истина, по мое мнение, би трябвало най-вече да наблягаме, когато разясняваме каузата си пред незапознатите с либертарианството.