За „престижа“ на един университет

По ирония на съдбата точно преди да разбера за тази история, слушах великолепния кавър на Disturbed на The Sound of Silence. Във въпросната песен между другото се казва “silence like a cancer grows” („мълчанието се разпространява като рак“) – фраза, която макар и леко извън контекст, всеки път ми напомня, че се чудя до каква степен точно родната ни действителност е функция на незаинтересоваността, страха да надигнеш глас или криворазбраната лоялност в стила на Благой Рагин.

Самата история съвсем не е нещо, с което да не си сблъсквал или за което поне да не си чувал многократно през живота си в България (още повече, че по думите на един приятел, учил при същата преподавателка преди около 10 години, поведението ѝ не е било по-различно и по негово време). На заден фон е учебна зала в Университета за национално и световно стопанство (УНСС), където се провежда изпит по „Геоикономика и регионално развитие“. Преподавателката първо закъснява, след което скоро след началото на изпита предлага на всички, желаещи да получат тройка, просто да си тръгнат, предавайки празни листове. Малко по-късно предложението е повторено на останалите в залата, които вече ще бъдат наградени с четворка, ако си излязат и престанат да губят времето на жената.

Остават четирима души. Двама от тях са изгонени, а младежът, който разказва историята във Facebook, впоследствие е скъсан – при това след като изпитът (който – нека припомня – започва със закъснение) е прекратен почти час преди предварително обявения краен срок. Нашият герой решава да се оплаче на университетската администрация от тази наистина отвратителна злоупотреба, но отговорът е „Ние нищо не можем да направим“.

Колкото и да е неприятно да си го признаем, дотук историята даже не звучи по-различно от доста други, с които сме „свикнали“. Положително е, че потърпевшият студент решава да сподели станалото във Facebook и че информацията за него се разпространява като летен пожар. След като няколко десетки хиляди души са прочели какво се е случило и то е попаднало в полезрението на институции и медии, за УНСС ще бъде значително по-трудно да го скрие или да опъне чадър над преподавателката по „Геоикономика и регионално развитие“.

Ако написаното е вярно (а аз имам малко основания да се съмнявам в това, при положение, че познати и непознати са коментирали, че същото им се е случвало и на тях), жената трябва да бъде уволнена без опция някога да възвърне правото си да преподава където и да е, а в допълнение вероятно подлежи на някаква форма на административно или съдебно преследване. Поведението ѝ заслужава да бъде осъдено, както вече го направиха хиляди хора, обаче то е леко встрани от фокуса на този материал, в който ми се ще да поговорим за нещо друго.

В един от коментарите под статуса, в който горната история е разказана във Facebook, друга преподавателка от УНСС обвинява потърпевшия студент, че „недопустимо уронва престижа“ на университета и декларира, че „когато си част от дадена институция, на първо място следва да бъде поставен нейният авторитет, а не накърненото его“, защото „порочни инциденти“ се случват навсякъде. Няма да споменавам името на жената, понеже по всичко личи, че 1) тя също е възмутена от станалото и 2) искрено поставя работното си място на пиедестал и е притеснена от ефекта върху имиджа му.

При все това нейният коментар в същността си изобщо не се различава от предизвикалото истинска вълна от възмущение изказване на Благой Рагин. От моя гледна точка, това мнение бърка причинно-следствеността по няколко начина:

1) Престижът на една институция може да бъде накърнен преди всичко от нейните служители, които извършват неморални и възмутителни деяния, но никога от онези, които се възмущават публично от това поведение. Да смятаме противното е същото като да вярваме, че вместо да съдим убийците, трябва да пращаме в затвора свидетелите на престъпленията им, защото са разкрили нелицеприятни факти за личния им живот.

2) В едно свободно и демократично общество на първо място стои индивидът, а авторитетът на институциите е в пряка зависимост от това колко доволни от работата им са хората. Предният век ни показа ясно до какви словещи престъпления може да доведе мисленето, че колективът е първостепенен, а „накърненото его“ – маловажно (аргумент, с който впрочем можем да заклеймим всеки дисидент в комунистическия затвор и всеки борец за граждански права по света).

3) Съвсем не е задължително подобни „порочни инциденти“ да се случват „навсякъде“. Ние до голяма степен сме свикнали с това статукво, именно защото „преклонена главица, сабя не е сече“ е нещо като мото за много от сънародниците ни. Колкото повече светлина се хвърля върху порочните „инциденти“ и колкото по-силен е общественият натиск за наказването им, толкова по-малко ще стават те в бъдеще – а ако която и да е институция иска да запази авторитета си в тази среда, тя би го направила като санкционира черните си овце, а не като призовава потърпевшите да си мълчат.

Искрено се надявам примерът на младежа от горната история да послужи за вдъхновение, вместо да бъде заклеймяван през призмата на криворазбраната солидарност. Да премълчаваш неправдите е зло, независимо от причината. Затова и колкото повече светлина хвърляме върху тях, толкова по-вероятно ще бъде да ги преодолеем.