За срама

Един от най-силните кадри от днешните протести показва разплакана млада жена, която казва пред микрофоните, че се срамува, че българка. Не съм в състояние да повторя нейната емоционалност, а и в интерес на истината съм убеден, че – въпреки всичко – имаме достатъчно поводи да се гордеем със сънародниците си като цяло (и продължаващата вече втори месец безпрецедентна гражданска активност е един от тях)… но в контекста на станалото до момента днес много добре я разбирам.

Въпреки че знаех какво ще стане, ме хвана срам от наглия модел на потъпкване на правилата в работата на народното събрание (който, за нещастие, е алюзия за наглия модел на потъпкване на правилата от страна на политиците ни по принцип). Не знам има ли законодателна норма, която да позволява при 187 регистрирани народни представители да гласуват 223 – откъде идват другите 36 гласа? по пощата ли са изпратени? защо я има опцията да гласуваш, без да си се регистрирал? ако ние си доведем един милион нерегистрирани гласоподаватели на следващите избори, това управление ще се съгласи ли да ги допусне до урните? – но знам, че, ако това е така, тази норма би била юридически и морален абсурд, срещу който би се обявил всеки човек със съвест и логическо мислене, така че спокойно можем да изключим комбинацията от двете у едни 223-ма български граждани, които за нещастие са се окопали във властта.

Срам ме е и от неприкрития фалш в поведението на политическия „елит” на страната, символизиран особено от Атака, която се опита да превърне подкрепата си за правителството „Орешарски” в семантичен спор, декларирайки, че депутатите ѝ гласуват по съвест (като тук е интересно как е възможно едновременно съвестта на всички народни представители на господин Сидеров да ги накара да подкрепят премиера, но партията като цяло да не го прави). А също и от Михаил Миков, който нарече „контрапротестиращите” в подкрепа на кабинета „спонтанна манифестация” по същото време, в което интервюирани баби услужливо разказваха, че „БСП-то” им е платило транспорта… и от Сергей Станишев, чието изказване за „правото” на привържениците му да изразят мнение, убеден съм, ще стои добре, ако се монтира на фона на заснетите контрапротестиращи, не знаещи кого подкрепят и срещу кого викат.

Срам ме е и, че си имаме премиер, който накара Бойко Борисов  да изглежда като титан на независимото и критично мислене и който продължава без свян да повтаря нелепицата, че гласуваната днес кражба била необходима, за да живеят гражданите на България по-добре. Смятах господин Орешарски за добър икономист – но няма икономист (или гръцки гражданин, ако там е въпросът!), който да не знае, че да живееш добре днес с пари на заем, означава само да отложиш проблемите за време, когато ще са станали още по-трудни за решаване.

Срам ме е, че в страната има депутати, газещи полицаи, и полицаи, наричащи случайни граждани курви.

Но най-много ме е срам от контрапротестиращите граждани на България, докарани в София с нашите пари и с обещанието, че Орешарски и co. ще похарчат всичко, което успеят да откраднат от нас, за тяхното добруване. Не защото те бяха пред парламента, впрочем, а, понеже са символ на едно все още голямо множество от хора, вярващи, че някой друг е длъжен да се погрижи за тях и че ние сме им роби, а политиците – надзиратели, разпределящи „по братски” плодовете на нашия труд.

Срам ме е и ми е леко тъжно за искрените лица на контрапротеста. Че правителството няма да издържи кой знае колко е ясно дори на управляващата коалиция, а непредубеденият наблюдател вече се е убедил, че колкото по-късно падне то, в толкова по-лоша ситуация ще остави България. От това ние – хората, които създаваме брутния вътрешен продукт на страната – вероятно ще пострадаме, но вероятно не с много. Виж, онези, които крепят Орешарски, заради обещаните им трохи… мога единствено да се надявам, че, когато осъзнаят, че били измамени, за тях няма да е твърде късно.

П.С. Още по темата можеш да прочетеш при Нервната акула.