Какво да се прави – част I

В последните дни общественото пространство и интернет бяха изпълнени с предложения за промените, които трябва да последват протестите и оставката на правителството на Бойко Борисов и да гарантират повече справедливост на българските граждани. Няма лошо, колкото повече са тези предложения, толкова по-добра възможност ще има някои от тях наистина да се окажат полезни. За съжаление, обаче също е факт, че много популярни идеи или почиват на разпространени заблуди, или опират до семантика и не носят нищо ново, или звучат добре на първо четене, но, ако бъдат приложени, ще имат съвсем различни последици (а понякога и трите заедно).

Нека ти дам няколко примера! В първата категория са твърденията, че България трябва да приеме някакъв митичен „исландски” модел. Те се базират на конспиративни материали, които се препечатват от жълти вестници и нямат кой знае колко общо с истината. Но темата за Исландия е дълга и вероятно ще се спра на нея в отделна статия – стига да имам време и възможност да я напиша.

Чисто семантично е предложението да се премахнат политическите партии. Партия не е нищо повече от обединение на граждани със сходни политически идеи. Затова протестиращите на Орлов мост също вече до голяма степен са такава, без значение дали искат да използват думата или ще се нарекат „гражданско сдружение” или „балетен клуб” например. В родния си вариант партиите будят основателни съмнения, но това е резултат от законодателството, което ги регулира, не от самата им природа. Затова би било по-разумно да се търси промяна в това законодателство – да се осветлят стопанските дейности на партиите и източниците им на доходи, да се ограничи наливането на пари от данъкоплатците в тях, да се гарантират някакви базови правила за вътрепартийния демократичен процес, ако щеш, които да гарантира, че едни и същи хора няма да ги управлят несменяеми с десетилетия, и т.н.

Предложение, които само ще влошат живота ни, са тези да се национализира каквото и да е, а също и популистките изцепки на Волен Сидеров, обещаващи минимална заплата от 1000 лева (която е напълно възможна, впрочем – с уговорката, че при нея цената на хляба ще бъде около 10-15 лв., а с 1000 ще можеш да си купиш горе-долу същото както днес със 100-150). На национализацията и административното определяне на заплатите ще обърна повече внимание по-късно в този материал.

Редом до горните предложения, се появяват и такива, които са прекалено общи на този етап и могат всякак да се обърнат, след като бъдат конкретизирани – такива са идеите за свикване на Велико народно събрание (за което няма никаква гаранция, че ще промени модела в страната по положителен начин) или за 50-процентно гражданско участие в регулаторните органи – тъй като всички сме граждани на България това участие в момента е 100-процентно, а идеята ми звучи като желание просто да сменим хората там. При което нямаме абсолютно никаква причина да смятаме, че порочните практики на тези органи няма да бъдат повторени от новите лица в тях.

Както си се досетил, всичко казано дотук обаче е само въведение към днешната ми тема, която е какво аз смятам, че би било полезно да се промени в България, за да можем ние – гражданите ѝ – да се радваме на повече възможности да се развиваме, да просперираме и да водим достоен живот, на който политиците да престанат да пречат. Мнението ми няма да изненада всичките петима редовни читатели на E-lect, но вероятно ще се стори нестандартно на мнозина други, тъй като на първо място мисля, че голяма част от предложенията, свързани с политическата рамка само заобикалят основния проблем.

А основният ни проблем е, че политиците имат прекалено голямо влияние върху живота на българските граждани – влияние, което води до негативни или направо катастрофални последици в случаите, в които въпросните политици са корумпирани, некомпетентни или просто грешат. Няма да успеем да се измъкнем от тази ситуация с някакви мистични призиви за гражданско участие във властта, но можем да го направим като ограничим сферите, в които политическата власт се проявява, и най-вече като намалим парите, които българските управляващи харчат уж от наше име.

Въпреки горното мнение, по-надолу ще започна с няколко предложения именно за рамката, в която се прави политиката в България. Тъй като статията излезе прекалено дълга, ще я разделя на две части и първата ще приключа с него. Във втората (която – живот и здраве – трябва да излезе утре), ще си поговорим за ограничаване на държавните разходи, създаване на реално работещи пазари на мястото на монополите и ограничаване на властта на политическия ни елит да регулира всеки аспект от живота ни.

Политическа рамка

Най-популярното искане от последните дни е за свикване на Велико народно събрание, което да промени „политическия модел” в страната. Аз не виждам смисъл от такова, защото то на първо място ще струва доста скъпо, но най-вече, понеже почти всички направени предложения за изменение на Конституцията могат да бъдат приети от обикновения парламент. Поради тази причина е далеч по-разумно, вместо да харчим излишно парите на данъкоплатците, да настояваме, че депутатите в следващото народно събрание ще получат подкрепата ни, само ако се съгласят да гласуват законодателните промени, които ще гарантират разширяване на демокрацията в управлението на страната.

Първата от тези промени трябва да скъса с порочната практика партийните лидери да определят кой ще стане депутат, подреждайки листите. Това може и да стане с чиста мажоритарна избирателна система, но не виждам какво в нея ще попречи например на местни олигарси да си купят мястото в парламента. Затова моето предложение е за смесена система, при която половината от народните представители се избират на мажоритарен принцип, а другата половина – на пропорционален с мажоритарен елемент. Въпреки че звучи сложно, последното просто значи, че избирателите ще имат правото да пренареждат хората в листите, както пожелаят, и, ако някой кандидат получи достатъчно от гласовете им, той ще влезе в парламента, дори водачът на партията да го е сложил последен.

Освен това би било добре най-накрая да се преборим с проблемите пред гласуването по електронен път и да въведем практиката на т.нар. early voting, която работи успешно в много държави по света и която ще гарантира по-висока избирателна активност. Early voting е процесът, при който гражданите гласуват по пощата, онлайн или по друг начин преди деня на изборите. Той дава възможност на онези от тях, които по една или друга причина ще бъдат възпрепятствани във въпросния ден, също да дадат гласа си.

На второ място е въпросът с предложенията за „граждански съвети”, „50 процента гражданско участие в регулаторните органи” и прочие. Вече споменах, че те няма да сложат спирачка на корупцията. По-разумно е, според мен, да се гарантира прозрачност, като се улесни максимално достъпът на гражданите до информация. Това би могло да стане: 1. чрез задължението всяка институция да публикува възможно най-голяма част от документацията си онлайн; и 2. като се гарантира бърз и свободен достъп до документи при поискване. Разбира се, винаги ще има нормативни актове, които не могат да бъдат разпространявани свободно, но законът трябва да ограничи броя им до възможния минимум на базата на строги критерии, така че администрацията да няма възможността да си тълкува произволно дали те представляват държавна тайна или не.

В допълнение е време обикновените хора да получат правото да сезират Конституционния съд – например ако съберат определен брой подписи.

Много се спори дали броят на депутатите не трябва да бъде намален до 120, или дори да бъде увеличен. Не знам откъде се появи числото 120, но, според мен, то ще направи народните представители по-подвластни на корупция и ще увеличи ролята на администрацията, която ние не избираме, в създаването на законодателство. Ясно е, че и 120, и 240 са някакви произволни бройки. Въпреки това, аз мисля, че има аргумент за намаляване, макар и не чак такова, и той е, че авторите на Конституцията през 1991 г. може би са имали предвид някакъв брой български граждани, които да бъдат представлявани от всеки депутат. Е, днес населението е по-малко оттогава, затова можем да минем и с 200 души в пленарната зала.

Те определено нямат нужда от имунитет от наказателно преследване за каквото и да е с изключение на изказванията им в парламента. По различен начин стои въпросът с отзоваването на народни представители, главно защото тази практика доказано е служила добре на множество тоталитарни режими. Гражданите трябва да имат възможността да отзовават депутатите си само в няколко строго определени случаи: при влязла в сила присъда, умствено заболяване или невъзможност за справяне с работата (която може да бъде дефинирана например като „присъствие на по-малко от 40% от парламентарните заседания”).

По-нагоре писах, че законодателството е неадекватно по отношение на политическите партии. Виждам няколко решения: 1. партиите не трябва да получават нито субсидии от парите на данъкоплатците, нито имоти, с които да се разпореждат – ако достатъчно хора са обединени от дадена идея, те трябва да проявят достойнството да плащат за дейността си със собствените си пари; 2. членските внос, приходите от стопанска дейности и даренията трябва да бъдат строго регулирани и да имат лимит; и 3. обществото следва да получи най-пълната възможна прозрачност за партийната дейност по примера на държавната.

Всички изброени до момента мерки вероятно ще направят политическата система малко по-отворена и ефективна. Но те ще увеличат нищожно свободата ни и няма да ни направят по-богати и проспериращи – не и докато държавата харчи близо 40% от парите на гражданите, а нейните служители разполагат с толкова голяма власт да се разпореждат с живота им. На въпроса как да се преборим с тези проблеми, ще си отговорим в Какво да се прави – част II.