Какво да се прави – част IV
Тази статия е част от поредица от материали, чиято цел е да предложи алтернатива на сега съществуващата система в България, която би осигурила икономически растеж и намаляване на бедността в страната, в същото време разширявайки правата на нейните граждани. В първия материал от поредицата споделих някои идеи за разширяване на гражданското участие в политическия живот и ограничаване на порочните политически практики. Още там обаче ти казах, че според мен тези идеи ще имат съвсем ограничен ефект, докато се запази огромната власт, с която разполагат политиците и държавните администратори. Затова по-нататък се спрях на въпроса как можем да ограничим обема на тази толкова корумпираща власт, като във втора и трета част направих предложения за намаляване на държавните приходи и разходи, което ще позволи на българските граждани да се разпореждат с повече от парите, които създават, и да заживеят по-добре още днес като в същото време лиши управниците ни от възможността да облагодетелстват себе си и своите приятели или просто да загробват голям процент от националния доход с погрешни мерки уж за наше добро.
Днес ще поговорим за последната причина за зловредното влияние на политиците, която е свързана с прекомерната регулираща роля на държавата. Условно ще разделя въпросната роля и темата като цяло на две: възможността на държавния апарат да създава безсмислени или направо вредни регулации и да превръща български граждани, които нищо лошо не са направили, в престъпници (с примери за забрани, чието премахване ще допринесе за добруването на всички ни) и от друга страна, наличието на множество държавни регулационни органи, характерно за които е, че концентрират огромна власт в ръцете на много малък брой хора, създавайки повече възможности за злоупотреби, отколкото ако ги нямаше.
Започвайки с първия въпрос, в последните години се нагледахме на кои от кои по-безсмислени предложения за закони (някои от които се превърнаха в действащи нормативни актове): като започнем от идеята да се регулира фактическото съжителство, при все факта, че хората го избират, именно защото то им дава свободата държавата да не се бърка в личните им отношения, минем през опитите да се забранят отказът от „Топлофикация”, алтернативите на детските градини, частните уроци, електронните цигари и интернет споделянето, и стигнем до желанието на нашите народни избраници да се погрижат дори за силата на звука по телевизията. Всички тези нелепици не са уникални за България – те се вписват в по-широката социалистическа тенденция, започнала след края на Втората световна война, да не се прави разлика между личния и обществения живот на хората и всеки аспект от битието им да се разглежда като важен за обществото.
Най-опасната последица от този по същество тоталитарен възглед е появата на т.нар. victimless crimes, тоест на „престъпления”, които не са дефинирани на базата на обективен критерий (наличие на жертва), а по приумица на случайните хора, измислили ги и гласували за тях в Народното събрание. Ефектите от тези „престъпления” са на първо място, че заклеймяват като престъпници и вкарват в затвора обикновени граждани, които на никого не са навредили, и на второ, че са манна небесна за истинските бандити – те, заедно с държавните служители са основните печеливши от съществуването им. Класически примери тук са забраните на употребата на марихуана и на проституцията.
Ако обърнем внимание на марихуаната, лесно ще установим защо нейното криминализиране е напълно лишено от смисъл. На първо място, политиците го продават на обществото, твърдейки, че по този начин пречат на обикновените хора да навредят сами на себе си. Дори оставяйки настрана факта, че това е един ужасяващо мизантропски възглед (който приема, че почти всички човешки същества са пълни идиоти, неспособни да се погрижат за собствения си живот), никой по никакъв начин не може да обясни каква е логиката именно марихуаната – за която няма данни някога да е отнемала живот – да бъде забранена, а алкохолът, цигарите и мотоциклетизмът – които са отговорни за стотици хиляди смъртни случаи по света всяка година – да продължават да се радват на благословията на държавата. Фрапиращи са и резултатите от това криминализиране: повече пушачи на марихуана, отколкото би имало без него, провалени съдби и скок на насилието, свързано с бизнеса с наркотици (тъй като, след като веднъж са извадени извън закона, хората, въвлечени в него, вече не могат да разчитат на правовите институции да разрешават споровете им и са принудени да се върнат към закона на джунглата).
Подобна е ситуацията с проституцията. Нейната забрана на теория цели да предпази жените – на практика обаче първо налага стигма върху една от нормална човешка дейност, след това нарушава правото на избор (третирайки всички жени като пълни идиоти, на които не бива да им се дава възможност сами да решават какво да правят с телата си) и накрая лишава проститутките от закрилата на закона, оставяйки ги на произвола на мутри и сводници – защото, ако потърсят помощ срещу този произвол, ги грози затвор. Резултатът отново е повече насилие, отколкото бихме наблюдавали в отсъствието на забраната, много провалени съдби и разцвет на организираната престъпност.
Легализирането на марихуаната и проституцията ще помогне на България и нейните граждани по още два начина. Най-важният ефект от гледна точка на държавата би бил изсветляването на тези бизнеси за стотици милиони левове, което ще донесе допълнителни средства на хазната, като в същото време ще разбие основните източници на приходи на организираната престъпност и нейните политически покровители. (Не е случайно, че мексиканските наркобарони, например, на които въобще не им пука за мексиканската армия, направиха всичко по силите си, за да забавят процеса по легализация на марихуаната в САЩ.) От гледна точка на гражданите, резултатът би бил, че полицията ще престане да харчи пари, да полага усилия и да изпълнява поръчки в преследване на измислени „престъпления” и ще може да ги насочи срещу реалните престъпници – убийците, крадците и изнасилвачите.
Марихуаната и проституцията обаче далеч не са единствените примери за victimless crimes, макар и повечето от останалите са по-неизвестни. Всъщност броят на тези фалшиви „престъпления” в законодателството ни е толкова голям, че всеки от нас ежедневно извършва по много от тях, без дори да го знае. Когато споделяш дигитално съдържание, което си купил и върху което по всяка логика имаш право на собственост, това те прави закононарушител. Ако човекът, за когото искаш да се ожениш/омъжиш (а понякога и с когото само се държиш за ръце в парка), случайно е от същия пол като теб, отново влизаш нарушение на закона. Ако снимаш и разпространяваш филми, показващи нещо толкова нормално, красиво и естествено като секса между двама души, те грози затвор за разпространяване на порнография (но в същото време, ако имаш идея за гнусен гангстерски сериал, показващ отвратителни сцени на насилие, от националната телевизия веднага ще ти намерят място в праймтайма). Ако откажеш да плащаш на Топлофикация за услуга, която си отказал да ползваш, пак ще си имаш проблем с властта…
На концептуално ниво престъпленията без жертва са защитавани с аргумента, че забраните, които ги създават, са следствие от волята на мнозинството. Проблемът с подобна позиция е, че всеки от нас е част от това мнозинство в определени случаи и принадлежи към малцинството в редица други, така че политиците могат да намерят подкрепа за почти всяка мярка, която им хрумне, като просто се коалират с различни социални групи. Искаш да криминализираш Макдоналс/зърнените храни/безалкохолните напитки/доматите/ваксините/ГМ инсулина/кривите краставици/шопската салата и каквото още ти хрумне – няма проблем, в подкрепа на всяка от тези „каузи” може да бъде открито подходящото „мнозинство”.
Истинската концептуална основа на престъпленията без жертва е тоталитарният възглед, че държавата (а това ще рече, държавната администрация) е по-важна от своите граждани, които пък винаги се нуждаят от мъдрата ѝ грижа.
Пряко следствие от тази концепция е, че всички ние сме превърнати в закононарушители и само от властниците зависи дали ще ни преследват или не. Именно това е най-сериозният източник на властта на политиците, който не може да бъда разрушен с никакъв „граждански контрол”. Той може да се ограничи с премахване на множество забрани като онези, които споменах по-горе, и с налагане на ясни конституционни изисквания за това какво имат право да ни забраняват нашите народни представители и какво не – на базата на ясен критерий, като например, че законът трябва да преследва единствено дейности, чрез които нарушаваме правата на другите.
Поредицата „Какво да се прави”, която взе, че се разрасна повече, отколкото си представях, с малко късмет ще приключи с част V, където накратко ще обясня защо множеството регулационни органи, комисии, комитети, съвети и съветчета, създадени уж в наша защита, често защитават едрия бизнес и организираната престъпност в ущърб на обикновените хора, а също и какви по-добри начини има да се предпазим от корпоративния произвол.