Кой „клепа“ България?

Без ни най-малко да съм изненадан от мястото, което заема България в годишната класация за свобода на медиите на „Репортери без граници“, за мен е ключово, че то в огромна степен е резултат от автоцензура. Законодателството ни не е съвършено що се отнася до свободата на словото, но е много по-добро от това в голяма част от света (предимно на изток от нас). Почти няма случаи на директно посегателство срещу журналисти от страна на властимащите, не помня и за знакови арести на неудобни представители на професията, а гражданските дела вероятно са дори недостатъчни на фона на заглавията, които непрекъснато се изливат от определени жълти издания.

На пръв поглед е парадоксално, че в държава, в която всеки „може“ да говори каквото му душа иска – особено по адрес на хората, които „успелият млад мъж“ смята за неудобни – масовата нагласа (отразена и от „Репортери без граници“) е, че свободата ерозира, а независимата критична журналистика почти не съществува.

(Дали наистина е така? На мен ми се струва, че цяла поредица от лични блогове и малки издания, съществуващи изцяло онлайн, продължава да поддържа високо качество и истински плурализъм, далеч от контрола на политически обвързани собственици, монополизирани разпространителски мрежи и държавни плащания. Обаче ще мине още време, преди тази мрежа да се превърне в „мейнстрийм“.)

Парадоксът се разрешава, когато си припомним, че в днешна България твърдият контрол по модела на Русия или Турция отстъпва на „меката“ сила. Сплашването е заменено с правителствени поръчки. Репресията от страна на властта с редакционна политика, формулирана от политици – собственици на медии и техни приятели. Цензурата – с отказан достъп до разпространителската мрежа. „Репортери без граници“ едва ли грешат, когато пишат, че Делян Пеевски е „най-мрачното въплъщение“ на тази практика, а коментарите им само потвърждават факта, че тя се забелязва извън страната.

В тази връзка, реакциите на медиите, контролирани от депутата, и тези на неговите приятели са едновременно очаквани и показателни. Симптоматично за родния медиен модел е, че онези, които го олицетворяват, никога не коментират проблеми – единственият им рефлекс е да повтарят и повтарят на читателите си, че „враговете“ им са „платени“. Този рефлекс следва стара традиция, за която не мога да не си припомня на годишнината от аварията в Чернобил.

В крайна сметка, да твърдиш, че онези, които разкриват проблемите в медиите ни, „клепат“ България, е точно същото като да кажеш, че онези, разкрили истината за една ядрена авария, клепат СССР и социалистическия строй.