Концертът на Слави и интелектуалният снобизъм

Откакто се помня у нас се спори по въпроса какво точно разбираме под „чалга“. Според едното мнение, това е просто популярната съвременна музика с етно мотиви. Тази позиция щеше да е напълно валидна, ако не беше негативната конотация оформила се около думата, която води до твърдата убеденост на феновете на групи, свирещи (относително) популярна съвременна музика с етно мотиви – като например Акага, Балканджи и Уикеда – че те нямат и не могат да имат нищо общо с чалгата.

Затова и втората позиция, която мнозинството от хората възприемат, е, че „чалга“ е синоним на пошлост и отсъствие на талант и професионализъм, били те само в рамките на съвременната „фолклорна“ музика, били като цяло в културната сфера или в живота ни. Поне аз съм склонен да използвам думата в най-широкия ѝ смисъл и затова винаги ми е било смешно, когато фенове на Мишо Шамара например гледат отвисоко на феновете на Камелия, защото последната правела „чалга“. Няма никакъв проблем в различните музикални вкусове, разбира се, но да смяташ, че в произволен продукт на Шамара има по-малко пошлост и съответно повече професионализъм отколкото в по-качествения поп-фолк е първи признак, че нещо сериозно се е объркало по време на трепанацията ти.

От гледна точка на виждането, че „чалгата“ не е просто съвременна музика с етно мотиви, в която сама по себе си няма нищо лошо, а конкретен подход към опошляването на културната сцена, нищо не е по-далеч от истината от твърдението, че музиката на Слави Трифонов и Ку-Ку Бенд е чалга. Последното ми се вижда толкова очевидно, че дори няма смисъл от доказване. От една страна почти не познавам музикант, който да не признава, че Ку-Ку Бенд е, ако не най-добрата, то поне една измежду най-добрите групи в България, включваща великолепни таланти, споени по начин, за който много големи банди могат само да си мечтаят. От друга, въпреки че част от песните на групата без съмнение отговарят на идеята за „чалга“, която дефинирахме по-горе, друга част от тях – тук мога да споделя десетки заглавия, но нека започнем с Нещо лично – са толкова далеч от чалгата, колкото въобще е възможно.

Огромният професионализъм на Ку-Ку Бенд в създаването на музика, впрочем, е в пълен синхрон с огромния професионализъм на екипа на Шоуто на Слави. Прочетох някъде тези дни, че Слави Трифонов трябва да бъде сравняван единствено с Делян Пеевски, но подобно мнение просто не отговаря на фактите. Имам добър приятел в екипа на Шоуто (с когото, за съжаление, позагубихме връзка в последните години) и с него не един път сме обсъждали светлинните години разлика между разбирането за професионализъм там и на практика аматьорския подход на продуцентската къща, за която аз работех за известно време преди десетина година, в правенето на едно друго много популярно предаване в национален ефир. Донякъде тъжно беше, че колкото по-добри бяха Слави и компания от моите работодатели, толкова по-добри бяха те самите от бруталната посредственост в българския телевизионен бизнес по онова време.

(При все че аз от много отдавна нямам възможност да наблюдавам шоубизнеса ни отвътре, от това, което виждам като зрител, си правя извода, че качеството се подобрява в последните години, но фактът остава – имаше време, когато в професионален план Слави Трифонов и екипът му бяха измежду много малкото, които не бяха „чалга“.)

В същото време имам и познати, които за тяхно нещастие са работили или работят в медии на Пеевски, и те потвърждават онова, което интелигентната публика така или иначе знае – тези компании не печелят, защото в тях се бачка упорито, влага се любов и талант, и се мисли как на публиката да бъде представен качествен продукт, а заради обвързаността на ръководствата им с влиятелни политически покровители.

Както вероятно си се досетил, причината да пиша всичко това е, че бях искрено учуден от вълната от възмущение във връзка с огромната популярност на концерта на Слави Трифонов и Ку-Ку Бенд в петък. Не ме изненада, естествено, че тя бе подета от „прасешките“ медии – те започнаха да хвърлят тонове кал по Шоуто на Слави още в момента, в който то излезе с предложенията си за референдум преди няколко месеца (и въпреки че аз не съм съгласен с всички 7 точки в него, не може да не ме радва паниката, която почти моментално обзе „журналистите“ на статуквото). По-трудно ми е да разбера какви са мотивите на иначе интелигентни личности да се включат в хора на възмутените.

За да съм напълно ясен, аз не просто не виждам нищо лошо в това, че концерт на Ку-Ку Бенд продаде 70 000 билета на Националния стадион само няколко месеца след като предишния концерт на същата група претъпка „Арена Армеец“, но съм и изключително щастлив, че все още има български музиканти, способни да постигнат нещо подобно. Прочетох някъде, че всички тези хора на стадиона били тъпи простаци и срам за България. Аз не съм нито глупав, нито простак – и имам над 500 текста на този сайт за доказателство – но единствената причина да не отида на концерта беше, че бях прекалено зает в последните дни и забравих да си купя билет. Имам много прекрасни, интелигентни, четящи и успели приятели, които бяха там. Доста от обидите по техен адрес, поне доколкото успях да видя, дойдоха от хора, които нито са постигнали нещо повече от тях, нито са успели да ни докажат, че са чак толкова начетени или възвишени.

Не знам колко срамно за страната ни е хиляди млади хора да пеят „Лудо младо“, „Вземи огин, запали ме“ или пък химна – аз лично по-скоро бих поздравил групата, способна да предизвика подобна реакция, но приемам, че всеки има правото на своята си дефиниция за това кое е „срамно“, „просташко“ или даже „символизиращо пълната морална деградация на нацията“.

Както съм споделял и по-рано, изкуството е любимото ми доказателство, че макар да произхождаме от едноклетъчни, сме на път един ден да се превърнем в ангели. В този смисъл, не е проблем, че в България има група, способна да накара десетки хиляди хора да загърбят различията си, да забравят за проблемите си, да се позабавляват, да поплачат и да се почувстват горди от онези неща, които ни свързват – проблем е, че тази група е само една, а многобройните ѝ критици си губят времето да ни обясняват колко сме тъпи, че да я харесваме, вместо да ни предложат качество и отношение, заради които да харесваме тях.

Впрочем, без изобщо да отричам, че някои от песните на Слави Трифонов и Ку-Ку Бенд (точно като част от парчетата на почти всяка голяма банда) са си чиста чалга, аз съм готов да се обзаложа, че други като например Песента на червената шапчица, Завинаги и Жива рана ще продължат да ни вълнуват дълго след като творческите постижения на днешните „пазители на морала“ като например вълнуващата книга-изповед Сини сърца: Левски-ЦСКА 7:2 са потънали в забвение.