Кривото огледало на властта
Най-интересният елемент в медийната истерия покрай срещата на премиера Бойко Борисов с част от българската общност в Лондон за мен лично не беше, че в британската столица има критично настроени към управлението граждани, които не се страхуват да задават неудобни въпроси. При все всички коментари как у нас нищо подобно не можело да се случи, България все още е държава, в която опозицията не се преследва и съвсем не е рядкост да се говори открито (отделен е въпросът дали хората, разчитащи на държавата, за да развиват бизнеса си, са склонни да рискуват да ядосат управляващите).
Най-интересното следствие от тази среща, която аз впрочем нямах време и нерви да изгледам в YouTube и затова познавам в резюмирания ѝ вид, представен ни от медиите, е начинът, по който обкръжението на Борисов я регистрира в публичното пространство. При все че вероятно повечето от нас са свикнали с употребата на милитаристично-спортна реторика от страна на политическия ни елит, аз поне се изнедах да прочета за „провокации“, идващи от „сили и групи“, вероятно сред намерилите общ език „либерали и социалисти“, довели до този „добре организиран сценарий“, целящ да устрои „игра на нерви“ (вероятно с цел да помогне на премиера в усилията му даде „здравето си“ в името на стабилността).
Изненадата ми впрочем не идва от това, че управляващите са склонни да представят растящото недоволство срещу тях като следствие от конспирация – такова поведение вече многократно виждахме при предишното управление на Борисов, както и в значително по-уродливата му форма по време на протестите срещу кабинета „Орешарски“. Истински изненадан съм обаче, че толкова дребна случка като тази в Лондон е достатъчна за разпалването на параноя в крайно несъответстващи ѝ размери.
Ако не бях сигурен в железните нерви на управляващите ни, вероятно бих поспекулирал, че подобна параноя издава сериозна несигурност в бъдещето и е потенциален признак за нарастващ страх, че се задава времето, в което премиерът и оглавяваното от него правителство или ще се изправят пред сериозно обществено недоволство сред така презираните „умни и красиви“ български граждани, или ще бъдат представяни като „Боко Тиквата и неговата шайка“ в онези невероятно културни, критично настроени и строго спазващи журналистическите стандарти медии, които интелигентно разширяват границите на свободата на словото с ШОКиращи и ЕКСКЛУЗИВНИ текстове за сексуалността на обществени личности, неудобни на настоящите приятели господин Пеевски (който, разбира се, има толкова общо с управлението им, колкото и с господин Борисов и неговото правителство).
Тъй като не ми се спекулира обаче, ми се струва редно да напомня, че когато настоящият канадски премиер стана „обект на провокация“ от страна на критично настроен журналист преди няколко месеца, първата му реакция беше да озапти недоволството на собствените си привърженици и да декларира, че в държавата му уважават онези, които задават неудобни въпроси. Да, България не е Канада и не, господин Борисов не е лично отговорен за тази дребна подробност – всички ние, които като общност проявяваме търпимост към адски елементарните опити за подмяна на дебатите по същество с лексикални спорове, креватни жълтини или реторика в най-добрите традиции на зрелия социализъм, сме.
П.С. Илюстрацията е на Stockimages и може да бъде открита на FreeDigitalPhotos.net.
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect, по e-mail (по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook или да последваш фийда му в Twitter. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.