Кучешки живот

Не, не мразя животните. Въпреки това не мога с цяло сърце да се зарадвам на новината за протезите, поставени на кучето Мима – да, онова, жестокостта срещу което разбуни обществото ни преди няколко месеца. Не горя от щастие, не защото не бих искал Мима да проходи отново – тъкмо напротив. Резервите ми се дължат на факта, че парите за нейното лечение бяха събрани единствено благодарение на медийната истерия, разразила се покрай нея.

С други думи, при все че успешно протеклата операция на кучето сама по себе си е повод за радост, обстоятелствата наоколо ѝ предизвикват тревога. На първо място, Мима не е нито първа, нито последна в трагичната си съдба. Обаче е абсолютно малцинство от гледна точка на помощта, която получи.

Още повече се усложнява въпросът, когато се замислим за хората, имащи същата и даже по-голяма нужда от животоспасяваща помощ (а човешкият живот е по-важен от кучешкия), но тлеещи в неизвестност, защото нито една природозащитна организация или медия не се е заинтересувала от тях. Не казвам, че парите за Мима трябваше да отидат за спасяването им, обаче не мога да спра да си мисля, че повечето от дарителите (изключвам онези, които участват в множество каузи, тъй като винаги са малцинство) са направили избор между едно жестоко осакатено куче, което са видели по телевизията, и някой жестоко осакатен човек, който не е имал това щастие.

А безспорно става дума за избор – при това етичен, понеже и аз, и ти сме наясно, че живеем в държава, в която няма достатъчно пари за всеки.

Дори това не е всичко. Мима бе спасена, но дебатът в обществото ни, който аха да вземе да почне покрай осакатяването ѝ, така и не се състоя. Да, имаше ги природолюбителите, настояващи за криминализиране на насилието над животни, и те дори представиха някои валидни аргументи в полза на искането си (например, че човек, способен да направи подобно нещо на куче, едва ли ще се поколебае при следващия спор със съседа), и да – появиха се гласове, че простото спазване на съществуващото законодателство ще бъде достатъчно.

Обаче нищо повече не се случи. Уличните песове все така продължават да са проблем в страната (и най-вече в столицата), извергите все тъй си стоят на свобода, а любителите на животни – същите, които подкрепят строгото наказателно законодателство – все още не обръщат внимание на закона, стане ли дума за техните кучета.

Впрочем, ако може да се вярва на webcafe, МВР и прокуратурата за пореден път демонстрираха изключителния си професионализъм, прекратявайки случая „Мима”, тъй като експертизата не е успяла да докаже човешка намеса при осакатяването ѝ (все едно тя не беше видна от пръв поглед).

Или накратко, на едно куче евтаназията му се размина. Викай  „ура”. Нито един друг проблем, повдигнат от насилието срещу него и обществената истерия, обаче, дори не бе помръднат. Затова ще използвам скромната си трибуна, за да ти задам въпросите, които ме вълнуват. Първо, морално ли е събирането на пари за лечението на Мима, при положение, че има статистически валидно количество хора, в помощ на които никой не си мърда пръста? Второ, трябва ли да бъде криминализирано насилието над определени видове животни и до какви последици ще доведе това? И трето, докога ще търпим насилието от животните и пълното незачитане на закона от страна на техните собственици и няма ли най-накрая държавата (в частност столична община) да свърши работата, за която ѝ плащаме?

Бонус: как да повярвам, че „моята полиция ме пази”, като не може да разбере със сигурност дали лапите на Мима са отразяни от човек (от кого тогава, Бога ми – сръчно боравещ с ножа павиан?), не може да събере доказателства, за да задържи в ареста поне един от „престъпниците”, които хваща ежедневно, и дори не може да уцели правилния адрес за провеждане на поредната си акция?