Наистина ли не можем сами?
Да поговорим за запазването на Червената къща. Не за това доколко точно е твърдението на ръководството ѝ за искания годишен наем от Министерството на културата, нито за това дали този наем е справедлив или пазарен (при все че нагласата ми е, че отговорът и на двата въпроса е „не“), а по темата възможно ли е да бъде спасен центърът за култура и дебат без подкрепата на държавата.
Не, заявиха много хора в последните дни, допълвайки, че оставена на пазара Червената къща не би имала шанс за оцеляване, така че единственият изход за нея е да бъде предоставена за разпореждане на бюрократите. Разбира се, че да, мисля си аз, знаейки, че това, което често наричаме „пазар“ не е нищо повече от съкратено название за доброволното сътрудничество между хората – сътрудничество, което далеч не винаги се основава на желание за парична печалба.
Основание да смятам, че съм прав ми дава фактът, че само за няколко часа след публикуването си в интернет петицията за запазване на Червената къща вече събра 477 подписа (които нарастват с всяка изминала минута). Ние, българите, сме царе на петициите, умоляващи някой друг да поеме нашата отговорност, естествено, но помисли за числата! Годишният наем на центъра за култура и дебат е 93 210 лв. и само част от тези пари не достигат на ръководството на Червената къща, за да продължи тя да функционира. Да предположим за спора, че трябва да се събере цялата сума. Разделена на 12 месеца тя е 7767.5 лева месечно, а това прави по 16 лева и 28 стотинки на човек, подписал петицията.
Точно така – дори в най-лошия възможен вариант, всичко, от което се нуждае Червената къща за спасяването си, е 477 от хилядите хора, които са загрижени за нея, да претворят тази си загриженост в лична отговорност и да обещаят, че ще заделят по 16 лв. на месец, за да я подкрепят. В един по-реалистичен вариант, нито парите, от които се нуждае центърът за култура и дебат, са толкова много, нито хората, на които им пука за него – толкова малко, а това ще значи по много по-малка сума от всеки от тях.
В общи линии всичко необходимо, за да запазим онова, което е ценно за нас, е да осъзнаем, че като зрели хора имаме отговорност за него и да сме готови да я поемем. В крайна сметка, ако в цяла София, цяла България или цялата българска общност по света не могат да се съберат няколкостотин души, готови да отделят по десетина лева месечно за спасяването на Червената къща, няма абсолютно никаква причина тя да бъде спасявана.
П.С. Във времето между написването на горния текст и публикуването му, броят на хората, подписали петицията за запазване на центъра за култура и дебат, вече е 544, а това значи, че в най-лошия възможен вариант Червената къща би могла да бъде спасена, ако всеки от тях я подпомогне с по 14 лева и 27 стотинки месечно.
Впрочем, ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect, по e-mail (малко по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook или да последваш фийда му в Twitter. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш за това си решение.
