Най-голямата лъжа на червената партия
Когато става дума за разминаванията между пожелателното говорене в БСП (и съответно в подкрепяното от нея правителство) и днешната реалност в България, можем да се спрем на цял куп от теми, спрямо които то се проявява особено остро – като например, че правителството е намалило цената на тока за българските граждани (докато в действителност изключително скромното намаление се плаща с нарастващи дългове, които самите ние рано или късно ще трябва да платим) или че е подобрило бизнес средата в страната (докато в същото време чуждестранните инвестиции рязко спаднаха в края на 2013 година, непрекъснато се говори за спрени еврофондове, а „положителните“ регулаторни промени са по-скоро палиативни), или пък че се грижи за младите (докато младежката безработица в България през януари 2014 е на най-високото си ниво от януари 2003 г. насам и с 2.1 процентни пункта по-висока от тази отпреди 12 месеца).
Но ако има една сфера, в която говоренето в БСП, правителството и положително настроените към тях медии не просто се разминава с реалността, но е директно от другата ѝ страна, тя без съмнение е сферата на сигурността. Именно с постиженията си в нея червената партия се гордее най-много, не пропускайки да повтаря в една или друга форма думите на лидера си, че след падането на ГЕРБ вече „го няма страхът и няма репресия“, и е започнал процес на връщане към нормалността.
Доколко това е така могат много добре да ни кажат пострадалите от неколкократните безпардонни действия на Волен Сидеров (който, трябва да призная, е от хората, отърсили се от страха – до толкова, че да напада полицаи, да влиза в парламента с оръжие и да си пази същото това оръжие напук на закона и водещото се срещу него следствие). Ако обаче не ни е достатъчен техният пример, можем да обърнем внимание на годишния доклад на Българския Хелзински комитет (БХК) за 2013 г. (който – иронично! – беше огласен вчера), в който например се цитират данни, представени от Върховната касационна прокуратура, според които броят на внесените в съда искания за прилагане на СРС през изминалата година е бил 3555 (увеличение от 36.9 процента спрямо „мракобесната“ 2012 г. на Цветан Цветанов), а броят на уважените – 3455 (увеличение от „само“ 34.2 процента); и се говори за растяща употреба на сила от страна на полицията (отново, в сравнение с времето на министър Цветанов), смъртни заплахи към журналисти, данъчни проверки спрямо критични към властта медии, изстъпления спрямо граждани на чужди държави и вандалски прояви по отношение на религиозни храмове, а и, между другото, за рекорден брой игнорирани решения на Европейския съд по правата на човека – 372.
Ако обърнем внимание към друг аспект на сигурността – тази по пътищата – ще забележим, че идването на власт на най-новата ни тройна коалиция също най-неочаквано съвпада с особено мрачна тенденция и тук. След като броят на жертвите на пътя отбелязва стабилно намаление през всяка от годините от пика си през 2008 насам, през 2013 той за първи път е равен на този от предходната 2012 и то при все факта, че през първото ѝ тримесечие имаме почти 7-процентен спад на годишна база (съответно през следващите три тримесечия по някакво злощастно съвпадение вече имаме първото нарастване на годишна база за последните 5 години). Сякаш за демонстрация на това колко сигурно се живее при новата власт, смъртните случаи при ПТП-та за първите три месеца на 2014 са с 25 процента повече от тези през 2013, с 16.8 процента повече от тези през 2012 и с малко по-малко от онези през 2011.
Заради всичко това, а също и заради автомобила на Генка Шикерова, който беше подпален тази нощ съвсем близо до дома ми, на петдесет метра от денонощно охраняваното консулство на чужда държава и на сто от полицейски участък, а също така и на улица, на която, ако не се лъжа, има няколко камери (а всичко това ще рече, че извършителите едва ли са били кой знае колко притеснени от късата ръка на българския закон), е повече от видимо, че управлението на БСП и компания е далеч дори от безкрайно ниския стандарт, завещан му от това на Бойко Борисов.
Макар и да не изпитвам съмнение, че за Станишев и освободените от страха негови приятели страната наистина се е върнала към нормалността, тяхната „нормалност“ няма нищо общо със свободата, медийния плурализъм, върховенството на закона и сигурността, от които повече от всякога имат нужда българските граждани.