На война като…

В този текст ще стане дума за две военни кампании. Първата от тях не особено изненадващо е необявената война, която управляващите от БСП, ДПС и Атака започнаха срещу бъдещето на България преди няколко месеца и която добре се символизира от данните за чуждестранните инвестиции през септември, намалели с 18 и половина пъти спрямо и без друго скромните резултати от същия месец през 2012 г.

А също и от ксенофобската вълна от последните дни, все по-засилващото се разделение сред различни слоеве от българското общество и агресивната проправителствена/антипротестна пропаганда, връщаща ни към далечното тоталитарно минало (пример за която беше изказването на Станишев, че платеният митинг в подкрепа на управлението в събота бил най-големият в страната от 90-те насам, което явно игнорира факта, че присъстващите на него бяха много по-малко от участниците в ДАНСwithme през юни и юли).

Че управляващите възприемат гражданите на България или като врагове, или като идиоти ясно се вижда и от конспиративните теории, които произвеждат по адрес на едните с надеждата да излъжат другите.

А че смятат да водят войната си с всички средства за пореден път стана ясно днес, когато полицията отново наруши родното законодателство, отцепвайки от (уж!) суверена район от столицата с размери, вероятно надхвърлящи тези на Ватикана.

Пред парламента обаче станахме свидетели и на друга военна кампания – тази на Ранобудните студенти, които с картонени щитове, облекла и оръжия (и, разбира се, танк) разиграваха театрални сцени, чудесно импониращи на бутафорията на нелегитимната ни власт, която продължава да се крепи, само защото нейната полиция я пази.

Войната на студентите беше бутафорна и аз искрено се надявам да си остане такава, но докато вървяхме с тях лесно се усещаше нарастващият им гняв.

Честно казано, никога не съм си представял, че ще се озовем в ситуация, в която с аргументи, усмивки и представления се борим срещу скоростно завръщащото се авторитарно минало, готово да продаде бъдещето ни в безсмислената си властова игра. Затова пък, когато победим, тази победа ще изхвърли за дълго това минало и (част от) хората, които му се кланят, на бунището, където им е мястото. Остава само да се надяваме това да стане, преди Орешарски, Станишев, Местан и Сидеров да успеят да ни върнат много много години назад.

П.С: Снимката е на Виктор Владев.