На дъното
Ако има нещо, което намирам за особено интересно в американските предизборни кампании, то това са дебатите между състезаващите за гласовете на избирателите кандидати. Имам неясния спомен, че дебати някога се случваха и в България (при все че, доколкото помня, тяхната парвенюшката атмосфера не може да се сравнява с достойния сблъсък на идеи, характерен за дискусиите в някои по-стари от нашата демокрации). Такива отдавна няма и то не случайно – повечето политици у нас от известно време насам изоставиха дори опитите сериозно да се преструват, че са в управлението, мотивирани от амбицията да приложат възгледите си за подобряване на живота на българските граждани, и на всички ни е ясно, че основната им грижа е да си осигурят лъскавия живот, който им дава присъствието във властта.
Горното впрочем не е задължително лошо, както донякъде ни подсказва мъчителната борба за гласове на Атака след всяко – напоследък ставащо по-често – доказателство за пълното лицемерие на лидера ѝ (а и няма съмнение, че един Волен Сидеров, проповядващ жалката си идеология с единствената амбиция да си живее добре, е по-малко вреден за страната като цяло от фанатика Сидеров, който всъщност би се опитал да реализира нещо от нея).
Връщайки се към основната си линия на размисъл, ми се струва, че повечето ни политици днес са напълно наясно, както че не биха могли да заблудят един разумен избирател с критично мислене, така и че представителите на тази категория са дотолкова непредставени в света на политическите идеи, че като група почти не гласуват и следователно въобще не са интересни на партийните ПиАр екипи.
(Това, разбира се, е едната причина за отношението им. Другата е, че възходът на НДСВ през 2001 г., движен от харизмата на Симеон Втори, и този на ГЕРБ няколко години по-късно, движен от харизмата на Бойко Борисов – убедиха многобройните им имитатори, че не им трябват концепции, за да се доберат до властта, а само много пари и послушни медии, които да им изградят впечатляващ публичен образ. Обаче, докато царят и бившият му бодигард, наистина имаха автентична харизма, това все по-малко може да се каже за жалките им епигони – като започнеш от Сидеров и Янев, и приключиш с Бареков. Поне в очите на интелигентния наблюдател, естествено.)
Резултатът е предизборна кампания на ръба на шизофренията, в която няма никакво значение кой е по-разумен, по-убедителен или по-аргументиран, а кой може да се изхвърли с по-нелепо обещание, да си напазарува повече гласове, да влезе в новините с повече скандали или да обиди повече от политическите си опоненти и българските граждани като цяло.
Първоначално планирах да включа в днешния текст няколко кратки коментари за ключови моменти от кампанията – като грозната кражба на реклама на Мицубиши от страна на Атака, грозното потъпкване на закона в плакатите и на морала в клиповете на същата партия, опитите на БСП да манипулира гласуването в Бобов дол и предизборната агитация в сгради на общинската администрация в общини на същата партия (прояви, които също са грозни и потъпкват закона), пълния отказ на „червени“ журналисти да спазват каквито и да било норми на обективната журналистика, прекрасно символизиран от флагмана им Александър Симов (чието падение стигна дотам да напише този жалък пасквил за Сергей Станишев), прелитането на депутати от ГЕРБ в редиците на Бареков (и, о, въобще да не започвам с Бареков, чийто купен (социологически) възход в последните седмици е обида не само за интелекта, но и за всяка идея за справедливост), участието на Пеевски в листата на ДПС, и какво ли още не… Но, както виждаш тези ключови моменти са толкова много, че няма да ми стигнат няколко статии като тази, за да им обърна внимание.
Не си спомням друга подобна кампания в българската история и само мога да се надявам тя наистина да е дъното на политическия ни живот. А и кой знае – винаги е възможно в неделя разумът да надделее и повече гласове да отидат при малкото партии и кандидати, които при все всичките си проблеми, имат нещо като интелигентна визия за България и ЕС, вместо при Бареков и Пеевски, Станишев или Сидеров.
