- E-lect.net - https://e-lect.net -

(Нео)либерализъм ли?

[1]Въпреки че хората, които се интересуват от икономика, са горе-долу наясно със структурата на родното стопанство, е добре, че от време на време се случва представители на управляващите да споделят с обществото подробности за нея, позволявайки ни да се позоваме на думите им, когато отговаряме на критиките, че страната е доведена до сегашното си състояние от „капитализма“ или пък от „(нео) либералната идеология“.

До каква степен България е капиталистическа държава ни помага да се ориентираме едно днешно изказване на вицепремиера Даниела Бобева, е което се споменава, че двадесет и четири години след началото на прехода у нас все още функционират 249 предприятия с държавно участие от над 50 процента (както и неопределен брой фирми, в които правителството има миноритарен дял), без в сметката да влизат сферите на почти монополно доминираните от властта здравеопазване и образование. Списъкът на тези предприятия включва повечето от големите работодатели у нас – като например БДЖ с над 15 000 служители, НКЖИ със също толкова, БЕХ с 21 000 служители (от които в АЕЦ Козлодуй са около 5 000, а в НЕК към 2 500), Българските пощи с 13 000 и много други. В него влизат и повечето от най-сериозните длъжници в страната, а общият им дълг, който виси на шията на всеки български гражданин, надхвърля 9 милиарда лева и расте с всеки изминал ден.

Интересно ми е как се вписват всички тези фирми, които и до днес не са се изплъзнали на мъртвата хватка на социалистическата икономика и продължават да пилеят огромни ресурси, като в същото време закрепостяват десетки хиляди хора, в парадигмата на „(нео)либералното зло, окупирало страната и водещо я към разруха“ (въпреки че, сигурен съм, защитниците ѝ все ще измислят нещо). За хората, които не са идеологически обременени обаче, би трябвало да е ясно, че държавните предприятия са злокачествен тумор в българската икономика, тъй като са (почти) неспособни да вървят в крак с времето, а в същото време монополизират цели отрасли от нея, превръщайки се в основна причина за все по-сериозното им изоставане от световните стандарти.

Решението на проблемите, причинявани на всички ни от този още солиден социалистически сектор в сърцето на нашето стопанство, е очевидно, макар и за мнозина на пръв поглед да изглежда болезнено (точно както може да ти се стори болезнена опцията да се подложиш на животоспасяваща операция в сравнение с перспективата да се тъпчеш с обезболяващи, които в най-добрия случай единствено отлагат часа на истината). То е да се раздържавят споменатите 249 предприятия, да се разбие монополната им власт в сфери като железопътния транспорт и енергетиката, и да се прехвърлят дълговете им от всички нас – които в момента дължим по над 2 000 лв. на човек само на техните кредитори, без дори да го осъзнаваме – на новите им собственици.