Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Оставката на Орешарски

След като направиха всичко по силите си, за да се преборят с недемократично правителство с демократични средства, днес свободните хора в България прибегнаха и до изпитания метод на пропагандната машина на Станишев, Местан, Сидеров и Гьобелс – повторението на невярна информация толкова много пъти, че всички да повярват, че е истина.

Мемето с „оставката“ на Орешарски ми беше изключително забавно (като най-много ме радва фактът, че все още мнозина от нас не се свенят да се подиграват на изключително противното управление на БСП, ДПС и Атака). То би било и поучително за политиците ни, стига те да имаха желание да се учат, защото ентусиазмът, който предизвика навсякъде, където видях, че е отразено, е ясна демонстрация за любовта, на която се радват.

Мемето с „оставката“ съвпадна и с деня, в който за пореден път видяхме, че управляващата ни коалиция не би могла да приеме дори един закон без подкрепата на приятелите си от Атака, а и научихме, че същите тези приятели заслужено са игнорирани от европейските партньори на България (в която връзка, може ли някой да ми припомни в колко държави от ЕС и НАТО е направил официални визити премиерът за 4 месеца на власт?).

От утре мемето с „оставката“ ще се превърне в повод за засукани анализи и директни обиди от страна на оперираните от чувство за хумор бардове на властта като Александър Симов, Петър Волгин и Велислава Дърева.

Но аз се надявам Орешарски да прояви разум и да се учи от критичните гласове, вместо да се къпе в тези на ласкателите. България е в политическа криза, която няма да се разреши със заравяне на главата в пясъка, пропагандни трикове и задкулисни договорки с откровено нестабилния (да се чете луд за връзване) лидер на една ксенофобска партия. Шегата от днес настрана, оставката е единственият начин да бъде върнато изгубеното доверие в законодателните и изпълнителните ни институции. Не че смятам, че ще срещна много такива сред управляващите, но отговорните политици би трябвало да възприемат не властта като самоцел, а добруването на гражданите на страната си.