Още веднъж за задължителното гласуване
Не е тайна, че смятам гласуването за важно гражданско право и призовавам всеки да се възползва от него тогава, когато на политическата сцена има идеи, импониращи на възгледите му за света. Аз самият не гласувам на всички избори, но го правя достатъчно често, а когато се отказвам да отида до урните, причината е, че политиците не са свършили работата си и никой от тях не е успял да обхване моето пространство в идейния спектър.
Гласуването е важен инструмент за граждански контрол, но далеч не е единственият, както от време на време се опитват да ни убедят привържениците му. Няма нищо срамно в това да имаш изисквания към управлението, когато не си гласувал – дори напротив, щом не си подкрепил никого, това е сигурен сигнал, че си критичен към „качеството“, което се предлага на политическия пазар, и да изразяваш несъгласието си с него е пример за последователна и достойна позиция.
Привържениците на задължителното гласуване в рамките на гражданското ни общество имат своите аргументи за него, но на мен ми се струва, че въвеждайки го политиците, които всъщност определят правилата, целят преди всичко да легитимират собственото си присъствие във властта или да нанесат удар по един или няколко от опонентите си. От гледна точка на тези цели задължението да се гласува, такова каквото го прие парламентът вчера, би могло и да проработи. Моето мнение, което вече споделих подробно миналата година, обаче е, че то няма да отговори на надеждите, възлагани му от добронамерените му привърженици, но за сметка на това ще маскира основополагащи проблеми в българския политически живот като измие ръцете на политическата ни класа, която поне привидно повече няма да страда от липса на легитимност.
Тук няма да повтарям вече написаното (на което те съветвам да хвърлиш един поглед, ако се интересуваш от по-подробната ми аргументация по темата).
Ще кажа още няколко думи обаче за броя народни представители, участвали във вчерашния вот за промени в Изборния кодекс. По информация на Дневник този брой е бил 169 и, при все че това число е по-голямо отколкото при много други гласувания в парламента, все пак остават 30 процента от депутатите, които по една или друга причина не са свършили основната работа, за която им плащаме заплати. Всички останали аргументи „за“ и „против“ задължителното гласуване настрана, аз смятам, че парламент, в който дори много важни законопроекти се приемат при относително ниска „избирателна“ активност, няма моралното право да заклеймява ниската избирателна активност в обществото ни като цяло. В тази връзка, ако имаха достойнство, избраниците ни щяха първо да наложат задължителното гласуване и свързаните с него санкции на самите себе си.
В крайна сметка, изключително лицемерно е хора, които масово не гласуват, въпреки че са „назначени“ от данъкоплатците да правят най-вече това, да настояват да бъдат санкционирани онези граждани, които също не гласуват масово, до голяма степен защото са отвратени от точно този тип поведение на потенциалните си „избраници“.
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect, по e-mail (по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook или да последваш фийда му в Twitter. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш за това си решение.