- E-lect.net - https://e-lect.net -

Политическа (не)коректност

Напоследък терминът „политическа коректност”, който от години си проправя път в българското общество, но не бе широко известен, се превръща в повод за задълбочаващи се дискусии. Ясно е, че страната ни – с преобладаващите в нея патриархални, мачистки и ксенофобски възгледи – е далеч не просто от крайностите, до които стига политиката на коректността в западния свят, но и от нея самата като цяло. Затова, струва ми се, основните въпроси, около които ще продължат да се въртят споровете са: Трябва ли да възпримем тази политика? Политическата коректност ли е единствената опозиция на стереотипизиращото общество? И, ако не, по какъв друг път можем да поемем?

[1]Преди да се опитам да им отговоря, обаче, съм длъжен да кажа, че към написването на днешната статия ме подтикнаха почти едноименният материал на Енея [2] и реакцията спрямо него в блога на Григор [3]. Въпреки това целта ми не е да споря – текстът по-долу е мислен сам за себе си и се стреми, доколкото е възможно, да избяга от българската реалност в сферата на абстракцията.

Ако прибегнем към услугите на (англоезичната) Wikipedia, ще видим, че като политически коректни се определят онези изрази, идеи, политики и модели на поведение, чрез които се ограничава социалното и/или институционално унизително отношение на база раса, пол, култура, сексуална ориентация, професия, религия, увреждане или възраст. Простичко казано, смисълът на цялата тази концепция е да тушира неравенството. За да видим дали тя наистина прави това, обаче, ще се върнем в

Историята

Оставам с впечатлението, че за много интелигентни хора политическата коректност едва ли не е рожба на либералното движение и свързаните с него кампании за граждански права през XIX и XX век. Това – показателно – не е вярно: подобна идея няма да срещнеш нито в творчеството на хора като Джон Лок, Адам Смит и Томас Джеферсън (да не споменавам всичките им велики съвременници), нито в речите на Мартин Лутър Кинг, нито в ранните програми на феминисткото движение. Никъде… чак докъм 70-те години, когато тя се ражда в главите на активистите от новото ляво в САЩ.

По принцип в този факт сам по себе си няма нищо лошо, въпреки че за мен дори той е достатъчен. От една страна, това социалистическо движение, макар да бяга от крайностите на марксизма, е адски далеч от умерената европейска социалдемокрация и продължава да споделя някои от основните заблуди на епигоните на Маркс. Удобен повод да застанем нащрек. От друга страна, сега е подходящият момент да попитаме: Чии идеи са допринесли повече за освобождаването на робите, десегрегацията, равенството между половете и сексуалната революция – тези на хората, споменати в горния параграф, или онези другите – на Ленин и последователите му?

Но тъй като няма как да отрека, че горният въпрос цели да те насочи в моята посока, оттук нататък ще загърбя темата за произхода и ще продължа към следващата:

Какво искат застъпниците на политическата коректност?

[4]На пръв поглед отговорът е много прост. Всъщност, ти вече го прочете го в определението по-горе. Да тушират неравенството между различните социални групи, въвеждайки модели на поведение, които да заменят съществуващите досега. Прекрасно! Стига концепцията да се изчерпваше с това. За съжаление, се оказва, че хората са упорити създания, нежелаещи просто да се водят по благородните намерения на по-извисените от тях, така че и най-демократично настроените привърженици на коректността (които далеч не са малко) рано или късно стигат до идеята, че, за да проработят тези модели, имат нужда от санкцията на държавата.

В резултат се оказва, че – макар да си съвестен данъкоплатец в демократична страна – си лишен от правото сам да решаваш кого да назначиш в собствената ти компания. Макар много да уважаваш жените, случайно изтървана сексистка шега се превръща в повод за съдебно преследване. При все че половината ти приятели са мюсюлмани, да нарисуваш карикатура на Мохамед е обществено (а защо не и реално) самоубийство. Прекарал си половината си живот в благотворителна дейност в полза на малцинствата? Няма значение – единственото, по което ще те оценяват, е, че си позволяваш да използваш думи като „циганин”, „негър” и „жена”.

(Последната е трън в очите на много „феминистки” в Европа и САЩ.)

Ако сега се върна към стремежите – често пъти неосъзнати – на привържениците на полит коректността, те се събират в две думи, характерни за лявото движение като цяло – власт и отмъщение. Отмъщение, защото, когато принуждаваш досегашните си потисници да следват определено поведение, ти извършваш акт на насилие спрямо тях – акт, който принципно не се различава от отношението, с което си се борил. Власт заради елемента на принуда, изискващ държавната намеса.

Пълен кръг…

Най-важното за политическата коректност, обаче, е, че тя не преодолява стереотипното мислене, каращо хората да генерализират. Доскорошните негри, днес са афро-американци, но, ако тази е единствената промяна, след десет години ще трябва да си измислят друга дума, защото настоящата е придобила унизителен характер. Циганите не само че нищо не са спечелили, но дори срещат по-голяма неприязън, заради желанието на разни идиоти да ги наричат „роми”. Ако аз се държа възпитано пред хора, но в същото време възприемам жените единствено като обекти, лицемерието ми би било по-скоро опасно, а не полезно. А като знам, че го правя само защото иначе ме очаква санкция, като човешко същество напук няма да направя опит да се променя.

(Точно както първият експеримент в областта на полит коректността, впрочем, вместо с насилие да доведе до мечтаните от комунистите всестранно развити личности, превърна робите им в… е, огледай се наоколо и ще видиш!)

… или спирала

Докато по-горе опитвам да обясня защо политическата коректност не е и никога няма да може да бъде опозиция на ксенофобията, сексизма, настинката и грипа, и всяко друго заболяване, което ти дойде наум, тук накратко ще се спрем на популярния мит, че тя е единственият възможен път към справедливото общество™. Е, не е. Не забравяй прочетеното по-горе: коректността се ражда много след като големите битки за свободата вече са спечелени – робите отдавна са свободни, равенството на мъжете и жените е обявено в устава на ООН, а политическите права на дамите са гарантирани навсякъде в развития свят, последователите на Мартин Лутър Кинг са се преборили със сегрегацията в САЩ, църквата е отделена от държавата в Европа, всеки може да гласува, да бъде избиран и е защитен от дву- или триинстанционен съд…

На практика всички тези успехи и доста други като тях са следствие от следните две простички идеи: 1. всички граждани над определена възраст трябва да имат напълно еднакви политически права (с изключение на много малка част от тях, които се отказват на осъдените престъпници); и 2. основната работа на държавата е да гледа да не се нараняват едни други. Именно спазването на тези принципи, в комбинация с доброто образование и все по-разширяващия се кръгозор на модерната ера, е направило възможно всичко, което сме постигнали досега в сфера на толерантността. Не виждам защо, след като те работят толкова добре, да се отказваме от тях.

П.С: Това не означава, че идеалното общество, за което си мечтаят привържениците на политическата коректност, някога ще се случи. Но то определено няма да достигне до нас и по техния начин. Добрият пример винаги е по-силен мотиватор от насилието, така че що по изключение да не се присъединя към Григор и да не призова всички да бъдем повече коректни и по-малко политически същества!

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook [5] или да последваш този сайт в Twitter [6].

А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon [7]. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.