Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Почтената журналистика

Непосредствен повод за този материал бяха няколко последователни статии на Александър Симов от последните дни, които имах съмнителното удоволствие да прегледам в последните 30-40 минути. При все че се възхищавам на изтънчените изречения на Симов, в които всяка втора метафора включва чалга певици, апетититни рускини или алкохолно опиянение, нямам амбицията да ги коментирам конкретно – поне не и днес.

За целите на настоящата статия те са важни като пример за продължаващата волгинизация на родната журналистика, което от моя гледна точка ще рече – на опитите на жълти журналисти със сериозни проблеми в аналитичното мислене и още по-сериозни политически зависимости да представят фактологически бедното и критично изкривеното си творчество за нещо сериозно.

Твърдо вярвам, че можеш да разпознаеш почтения журналист по един основен признак и той не е наличието или отсъствието на критични материали (защото всеки може да напише нещо подобно срещу политическите опоненти на спонсорите си), а наличието на видима принципна позиция, от която да изхождат мненията му, независимо от това дали силните на деня споделят неговите политически пристрастия или не. Или по-простичко казано, почтеният журналист трябва да бъде преди всичко почтен човек.

Следвайки тази линия на размишления, в България са останали твърде малко представители на споменатия по-горе медиен вид (на прима виста добро впечатление ми правят Полина Паунова и Комитата – въпреки че, естествено не винаги съм съгласен с написаното от тях). Списъкът с непочтените журналисти е почти безкраен – започвайки с хора като Александър Симов, Петър Волгин и Велислава Дърева, той приключва някъде дълбоко в недрата на недоразумения като Монитор и Телеграф. Ще познаеш неговите представители по това, че са принципни, когато им изнася (например, нашият герой Симов е толкова безкомпромисен в критиката си към служебния кабинет, че тя често пъти изглежда напълно изсмукана от пръстите му, но не написа нито дума за прегрешенията на кабинета „Орешарски“, като виден антифашист се ужасяваше от онова, което за него минава за фашизъм в Украйна, но нямаше проблем с факта, че родното управление се крепи на Атака, и прочие, и прочие), агресивни в изказа си („дясната мисъл е хамелеон, който така се опитва да се слее с околностите, че понякога можеш да го настъпиш като случайна хлебарка в подуянска баня“) и изкривяващи фактите са собствените си цели.

Техните текстове са лесни за четене, за да бъдат достъпни за целевата си група от хора, лишени от критично мислене; наситени с метафори, за да прикрият отсъствието на фактология и да въздействат на емоционално, вместо на рационално ниво; кратки и бързи за писане, за да заливат медийната среда във възможно най-голяма степен.

При все това, в България все още има и ще има публика и за журналисти, които са почтени, критично настроени и уважаващи истината. Надеждата ми е тази публика да се разраства, независимо от политическите си пристрастия, а малкото ни останали добри автори да не се подведат по примера на волгинизираните. Техният път може и да изглежда по-лесен, но както и да го оправдават те пред себе си и своите близки, никога няма да бъде достоен за уважение.