Просто мъничък фарс

Журналистиката у нас, говорили сме, е толкова некадърна, че иначе богатото ми на асоциации въображение не успява да намери с какво да я сравни. Не знам дали това се дължи на някакви интелектуални липси у момчетата и момичетата, работещи в пресата, или просто на мързел, но резултатът е един – лишени от смисъл текстове ежедневно се преписват буква по буква (заедно с многобройните грешки) в десетки лишени от смисъл медии.

Приключвам с въведението, което – убеден съм – няма да ми спечели много нови приятели, за да се насоча към темата днес. А тя е последната книга на Богдан Русев и по-конкретно начинът, по който беше отразена появата ѝ във виртуалното пространство. Целта ми, отразявайки това отразяване, е да те спечеля за позицията, че около 98.3% от родните журналисти ще направят огромна услуга на себе си и на света, ако заменят клавиатурата с метла или нещо от сорта. За самата книга също ще поговорим някой друг път – когато я прочета.

Когато казваме за някого, че е некадърен, разбираме няколко различни неща, водещи сред които са неумението да боравиш с езика, нежеланието да проверяваш фактите и неспособността да правиш логически изводи. Специално да бях търсил, пак нямаше да мога да намеря по-класически примери за съчетаване не тия добродетели от следващите две изречения, отнасящи се за „Три новели” (заглавието на изданието, ако не знаеш):

Богдан Русев стана герой в собствената си книга – което впрочем е името на една камара „авторски“ статии – и Текстовете са разказани от първо лице единствено число. Няма смисъл да обяснявам на драскачите, измислили това, какво не му е наред, но за теб – читателя – ще трябва да кажа: на първо място, Богдан Русев вече е бил герой в собствена книга, така че няма как тепърва да „стане” такъв, на второ – поне първата новела е в трето лице единствено число, и на трето – един текст не може да бъде „разказан”, поне ако се водим от правилата на родния си език.

Може би журналистите не са имали възможност да се предпазят от глупости? Може би цялата информация за „Ела при мен” е изтрита от мрежата, а само истински гений би успял да направи връзката между заглавието на първата история – „Туристът +1” – и това на предния роман на Русев: „Туристът”?

Дори така да е, обаче, откъде е дошло твърдението, че „действието в новелите се развива в далечната 2020 г.”, което ми стана ясно, че е невярно след около 4-5 прочетени страници? Кой може да е толкова… хъм изостанал в развитието си, че да изобрети съчетанието „парти култура на ремикса” и да нарече последната „нова”? Как един предимно жанров автор гради кариера „в областта на белетристиката”? И не на последно място, при положение, че почти всички наши журналисти излизат от СУ, как пък един не се сети, че „English and American studies” всъщност значи „английска филология”?

(Впрочем, ако не разбираш що за въпроси задавам в горния параграф, не си губи времето, а пращай CV до медиите. Очевидно имаш всички данни за успешна работа в тях.)

А може би аз съм прекалено строг? Знам ли, за мен няма нищо нормално в текст, който е излязъл на повече места отколкото са думите в него, да има повече фактологични и стилови грешки, отколкото са местата, на които се е появявал. Да беше само този пример, щяхме да сме супер. Но, за съжаление, такива мога да ти вадя по петдесет на ден, дори когато става дума за най-качествените български медии.

За финал, един куриоз. Мислех да не го пиша този материал, обаче, още в първите страници от книгата, които прочетох (и които не са точно първите страници на книгата), Богдан Русев брутално се надсмива над журналистическата неадекватност. Kudos!

Илюстрацията принадлежи на Winnond и е взета от FreeDigitalPhotos.net.